Тя получи първото обаждане точно в 02:04 през нощта. Телефонът иззвъня само веднъж.
И после тишина. Стоеше в тъмната стая, втренчена в екрана. Номерът беше непознат. Но нещо вътре в нея се сви — онова странно чувство, което не можеш да обясниш, но винаги означава едно: нещо не е наред. Пет минути по-късно — съобщение:
„Не вярвай на това, което ще ти кажат утре.“
Тя замръзна. На следващия ден всичко изглеждаше нормално.
Прекалено нормално.
Майка ѝ се усмихваше повече от обикновено. Баща ѝ беше необичайно тих. А брат ѝ… избягваше погледа ѝ.
Но тя не каза нищо. Чакаше следващите 02:04. И те дойдоха.
Същият час. Същото едно звънене.
Този път гласът беше различен.
Тих. Познат.
— „Не им вярвай… те крият истината от теб.“
— „Кой си ти?“ — прошепна тя. Пауза.
После:
— „Аз съм причината, поради която още си жива.“ И линията прекъсна. Тя започна да търси.
Стара семейна кутия. Снимки.
Документи, които никога не беше виждала.
И тогава го намери — лист, скрит зад рамка на стара снимка.
Запис от болница.
Името ѝ.
И още едно име, зачеркнато.
Същото фамилно име.
Същата дата.
И бележка с почерк на майка ѝ:
„Ако някой ден тя започне да пита за него… кажете ѝ, че не е готова да знае.“Следващото обаждане дойде по-рано.
02:03.
Тя вдигна веднага.
— „Кажи ми истината!“ — извика тя.
Мълчание.
После гласът:
— „Истината е, че аз не трябваше да оцелея.“
Сърцето ѝ спря за секунда.
— „Какво имаш предвид?“
— „Ти не беше сама в онази катастрофа.“
И тогава всичко се разпадна.
Спомените, които мозъкът ѝ беше заключил.
Светлини.
Скърцане на метал.
Крик.
И някой, който я изтласква от колата в последната секунда.
Тя прошепна:
— „Ти… беше там?“
Гласът от телефона стана почти нечут:
— „Аз съм причината да имаш втори шанс.“
— „И сега?“ — попита тя.
Кратка пауза.
После:
— „Сега времето ми свършва. Това е последното обаждане в 02:04.“
Телефонът изгасна.
И този път не се включи отново.
На следващата сутрин тя намери майка си да плаче тихо в кухнята.
Без да говори, тя остави телефона на масата.
— „Знам всичко,“ каза тя спокойно.
Майка ѝ се разпадна в сълзи.
Истината винаги е била там.
Само че понякога я чуваме… едва когато вече е късно.
А тя никога повече не получи обаждане в 02:04.
Но всяка нощ, точно в този час…
тя усещаше, че някой все още е с нея.