„Но майка ми е по-важна“, каза Габор, без да откъсва поглед от телефона си, докато Ерика стоеше пред отворения куфар. В ръцете си държеше чисто нов бански костюм. Етикетът още висеше на него. Беше първият, който си купуваше от седем години насам.
– Как така по-важна? – попита тя спокойно. – Вече платихме билетите. Не могат да бъдат върнати. Спестявахме месеци наред за това пътуване. Габор въздъхна и разтри слепоочията си.
– Майка ми идва след два дни. Вече си е купила билет. Не мога да ѝ кажа да се върне.
Ерика замълча. Това не беше първият път.
За седем години брак всяка тяхна планирана почивка беше пропадала по една и съща причина – Мария Павловна. Меденият им месец беше прекъснат след три дни. Пътуване до Турция беше отменено в последния момент. Уикенд в друг град също. А сега и мечтаната почивка край морето. Всеки път свекърва ѝ се появяваше точно преди заминаването.
– Четири месеца работих извънредно за тези пари – каза Ерика. – Дванадесетчасови смени. Прибирах се едва жива.
– Знам – отвърна Габор. – Но майка ми е сама.
Ерика не отговори. Тя отлично знаеше колко „сама“ беше Мария Павловна. Жената живееше в собствен апартамент, имаше приятелки, съседи, ходеше сама до пазара и се справяше прекрасно с ежедневието си.
Въпреки това винаги успяваше да се озове в дома им точно когато те планираха да заминат.
– Аз няма да отменя пътуването – каза Ерика след дълго мълчание. – Ако искаш, посрещни майка си. Аз ще замина сама.
Габор я погледна така, сякаш беше извършила престъпление.
– Сама? Без съпруга си?
– Ако се наложи – да.
– Не. Или заминаваме заедно, или никой не заминава. И както предишните пъти, Ерика отстъпи. Два дни по-късно Мария Павловна вече беше в дома им.
Още през първата седмица размести цялата кухня. Тенджерите, подправките, приборите – всичко беше преместено според нейните представи за ред.
– Така е по-практично – обясняваше тя.
– Но аз не мога да намеря нищо – възрази Ерика.
– Значи си свикнала с безпорядък.
Габор мълчеше.
Винаги мълчеше.
След това дойдоха пердетата.
Ерика беше избирала своите с дни. Бяха в топъл горчично-жълт цвят и идеално подхождаха на обзавеждането.
Една вечер се прибра от работа и ги намери свалени.
На прозорците висеше стар бял тюл, донесен от Мария Павловна.
– Какво е това? – попита тя.
– Истински пердета – отвърна свекървата. – Не тези парцали.
Този път Ерика не отстъпи.
Спокойно свали тюла и върна собствените си пердета.
– Това е моят дом – каза тя. – Аз решавам какво ще има на прозорците.
Мария Павловна веднага се обади на сина си.
Габор се прибра ядосан.
– Защо обиждаш майка ми?
– Защото върнах собствените си пердета?
– Тя искаше да помогне.
– А някой попита ли ме дали имам нужда от помощ?
За първи път Габор не намери отговор.
Няколко дни по-късно дъщеря им Нора разкри истината.
– Татко винаги се обажда на баба преди почивките – призна момичето. – Чувала съм го. Казва ѝ кога ще заминем.
Ерика застина.
Изведнъж всичко си дойде на мястото.
Това не беше случайност.
Никога не беше било.
Тя извади телефона си и започна да смята.
Меденият месец. Турция. Уикендът в другия град. Сегашното пътуване.
Изгубени бяха повече от два милиона и половина форинта.
Пари, време и години чакане.
Тогава в нея нещо окончателно се промени.
Следващата година започна да спестява тайно.
Всеки месец отделяше част от заплатата си.
Когато събра достатъчно средства, купи два самолетни билета – за себе си и за Нора.
Този път билетите можеха да бъдат променяни.
Тя беше научила урока си.
Четири дни преди отпътуването Габор се прибра късно.
Още щом остави телефона си на масата, Ерика разбра.
– Майка идва – каза той. – След два дни.
Ерика само кимна.
– Ти пак ѝ се обади, нали?
Габор отвърна поглед.
Това беше достатъчен отговор.
– Добре – каза тя спокойно.
Той въздъхна с облекчение, убеден, че отново е победил.
Но този път грешеше.
Ерика влезе в стаята на Нора.
– Приготви си багажа. Заминаваме.
– А татко?
– Татко ще остане тук.
На следващата сутрин тя остави кратка бележка на кухненската маса:
„Габор, заминахме с Нора. След десет дни ще се върнем. Посрещни майка си. Ние имаме нужда от тази почивка.“
След това затвори вратата зад себе си.
За пръв път от седем години.
Когато самолетът излетя, телефонът ѝ вече беше пълен с пропуснати обаждания и гневни съобщения.
Тя не отговори на нито едно.
До нея Нора четеше книга.
А пред тях беше морето.
Топло, синьо и истинско.
Седем години беше чакала този момент.
И за пръв път от много време насам не изпитваше вина.
Изпитваше свобода.