— Какво, за бога, става тук? — Алѝна застина на прага на собствения си апартамент. Ръката ѝ все още стискаше дръжката на куфара.
Часовникът показваше два и половина през нощта. След дългия полет и пътуването с такси през заспалия град тя копнееше само за едно — да събуе обувките си, да се отпусне в леглото и най-сетне да затвори очи.
Вместо това я посрещна оглушителна музика. Басовете кънтяха толкова силно, че дори кристалният полилей в коридора леко потреперваше. От кухнята се чуваха смях, звън на чаши и шумните гласове на подпийнали мъже, разгорещено спорещи за футбол.
Алѝна пристъпи навътре.
На любимия ѝ светъл диван се беше изтегнал непознат мъж, който спеше дълбоко, без дори да е събул обувките си.
Масата в трапезарията беше затрупана с празни бутилки, мръсни чинии и препълнени пепелници. Скъпият порцелан на баба ѝ едва се виждаше сред фасовете.
В този момент от кухнята излезе Денис.
По анцуг. С чаша в ръка. И без никаква следа от изненада по лицето си.

— Само недей да започваш сега — каза той нехайно. — Тези хора живеят тук временно. Правят ремонт. Алѝна остави куфара си и огледа апартамента.
Някой от кухнята ѝ помаха приятелски, сякаш тя беше гостенката тук.
— Какви хора, Денис? Какъв ремонт?
— Артьом и Лена. И синът им Кирил. Нали знаеш, купиха си апартамент в нова сграда.
— Каза ми, че са купили жилище. Не че ще се нанесат при нас.
Денис сви рамене.
— Такива неща не се обсъждат по телефона. Беше на почивка и трябваше да си починеш. Не исках да те занимавам с дреболии.
Дреболии.
Този апартамент беше купен от Алѝна много преди брака им.
Седем години тя изплащаше ипотеката, работеше извънредно и спестяваше всяка стотинка. Всяка стая, всеки ъгъл, всеки квадратен метър бяха плод на собствения ѝ труд.
Но някъде по пътя „моят апартамент“ се беше превърнал в „наш дом“.
А после „наш“ постепенно се беше превърнало в „за всички“.
Приятели, които уж идваха за малко, а оставаха до сутринта.
Роднини, които временно се нуждаеха от подслон.
Познати, появяващи се без покана.
Алѝна търпеше всичко. Готвеше за цели компании, разчистваше след всички и миеше купища съдове.
— Прекалено си официална — казваше Денис. — Домът трябва да бъде отворен за хората.
Преди тази почивка тя беше заминала сама за първи път от три години.
А сега стоеше в собствения си апартамент и чуваше непознат женски глас от кухнята:
— Денис, донеси тирбушона, моля те!
Толкова естествено.
Сякаш той беше собственикът на това жилище.
Алѝна пое дълбоко въздух.
— От колко време живеят тук?
— Три седмици — отвърна Денис. — Може би и малко повече.
Тя бавно обиколи стаите.
Навсякъде виждаше следи от чуждо присъствие.
Петна по дивана.
Непознати продукти в хладилника.
Чужди кърпи и дрехи в банята.
Когато влезе в спалнята, застина.
В нейното легло спеше непознат тийнейджър.
Алѝна тихо затвори вратата и се върна в дневната.
Гласът ѝ беше спокоен. Почти плашещо спокоен.
— Искам всички да си тръгнат веднага.
Музиката спря.
Настъпи тишина.
— Не говориш сериозно — каза Денис и направи крачка към нея. — Посред нощ е.
— Това е моят апартамент.
— Ние сме женени! Значи е и на двама ни!
Без да каже дума, Алѝна отвори един шкаф и извади папка с документи.
Постави на масата договора за покупка.
До него — нотариалните актове.
Датата говореше сама за себе си.
Две години преди сватбата.
— Този апартамент е купен преди брака ни — каза тя. — С мои пари. Той е мой.
За миг никой не продума.
После Алѝна взе телефона си и повика такси.
Един по един гостите напуснаха жилището.
Неохотно.
Мълчаливо.
Денис остана последен.
— Гониш собствения си съпруг?
— Не те задържам.
На следващата сутрин той събра вещите си и си тръгна.
— Само временно — каза.
Но временното се оказа окончателно.
Месеци по-късно Алѝна седеше в своя апартамент.
Всичко беше чисто.
Всичко беше спокойно.
Всичко отново ѝ беше познато.
Нямаше чужди гласове.
Нямаше хаос.
Нямаше неочаквани гости.
Имаше само нея.
И за първи път от много години тишината не ѝ се струваше самотна.
Тя приличаше на свобода.