— Напълно ли оглуша от това да се занимаваш само с бебето? Говоря ти, махни това от огъня!
Андраш нервно посочи тенджерата, в която се вареше зеленчуковото пюре за бебето. Стоеше в средата на кухнята, стягаше колана си и гледаше жена си така, сякаш тя беше пречка.
— В шест часа всичко трябва да блести. И приготви и истинска вечеря. Изпечи месо във фурната, направи две салати.
Мария идва, тя няма да яде твоето „диетично“ от тиквички.
Естер застина, с кърпата в ръка. Въздухът беше наситен с тежкия парфюм на Андраш. Малкият Бенедек, на осем месеца, който почти не ги оставяше да спят заради никнещите му зъби, се размърда в кошарата си, готов отново да заплаче.
— Андраш, бебето не е добре — каза тя тихо, насила запазвайки спокойствие. — Станала съм от три сутринта. Не мога да организирам празник и да чистя цялата къща. Поръчай нещо, по-добре.
Мъжът пристъпи към нея. Лицето му беше почервеняло от гняв. Той издърпа кърпата от ръцете ѝ и я хвърли на масата. Жестът му стана заплашителен и Естер инстинктивно се сви, затваряйки очи.
Удар не последва, но той я хвана грубо за рамото, смачквайки тънката ѝ тениска.
— Не ме интересуват оправданията ти — прошепна той, надвесен над нея. — Аз изкарвам парите тук. Аз ви издържам. Значи ще правиш каквото казвам.
И изтрий тази физиономия. Това е моята къща, моите правила. Ако не ти харесва, събери си багажа и се върни при баща си.
Входната врата се затръшна и стените потрепериха. Бенедек подскочи.
Естер бавно седна на стол. Рамото я болеше, но вътре в нея вече нямаше нищо. Никакви сълзи. Никакъв трепет. Само една ясна мисъл: беше свършено.
„Аз ви издържам… моята къща…“
Къщата всъщност беше наследена от Андраш от баба му. Когато се нанесоха, всичко беше старо и тъжно: петна по тавана, скърцащ паркет, миризма на мухъл. „Това е мое, трябва да си благодарна“, повтаряше той още преди да се роди Бенедек.
Заплатата на Андраш едва стигаше за сметките, горивото и основните покупки. Но удобството на къщата не беше негова заслуга. Естер се огледа. Вградените мебели, модерните уреди, големият диван в хола, обновената баня — всичко това беше платено от баща ѝ, Ищван, без да каже нищо, просто за да може внукът му да расте в добри условия.
Андраш всяка вечер се разполагаше на този диван, сякаш е единственият му собственик, и се заяждаше за всяка прашинка по телевизора.
Но тази сутрин беше прекалил.
Естер взе телефона си.
— Здрасти, татко.
— Добро утро, миличка. Как е Бенедек?
— Спи. Татко… имам нужда от строителния ти екип. И от няколко камиона.
— За вилата?
— Не. Връщаме апартамента на Андраш в първоначалния му вид. Премахваме всичко, което е мое. И подавам молба за развод.
Настъпи тишина от другата страна. Ищван никога не се беше месил в живота им, но тази тишина тежеше повече от всякакви думи. Естер разбра, че е чул. И че ще действа.