Снахата ми просто изгони родителите ми от собствения ми апартамент по време на моето отсъствие — и в крайна сметка именно тя си причини най-голямата вреда.
Изминаха седем години.
Седем години живея в този апартамент, седем години се събуждам всяка сутрин до Бенце и толкова време търпя язвителните забележки на Катилин. Отново и отново едно и също изречение: „Ти падна от някаква провинциална дупка направо в готов апартамент.“ Тя никога не пропуска възможност да ме накара да се чувствам като чужда тук.
— Анна, мивката пак прелива — отбелязва тя, влизайки в кухнята, както винаги: без да почука, без да предупреди. Има ключ. Бенце ѝ го е дал още преди сватбата ни.
Молила съм го десетки пъти да ѝ го вземе обратно, но той само вдига рамене: „Това е майка ми, все пак.“
— Щях да измия съдовете след обяда — отговарям тихо, вперила поглед в чинията си. Петгодишният ни син Левенте седи до мен и яде кашата си сериозно, наблюдавайки баба си. Децата веднага усещат напрежението във въздуха.
— Щяла си… — изсмива се Катилин.
— При теб всичко си остава само план. А междувременно Бенце се прибира изтощен и намира този хаос.
Поне детето се развива добре, не е като теб.
Под масата стискам юмруци. Не като мен?
Аз съм тази, която се грижи за него, когато има температура. Аз му чета приказки вечер, строя с него замъци на килима.
Аз съм го записала на детска градина и ходя на всяка родителска среща. И въпреки това мълча. Както винаги.
Катилин оглежда кухнята, сякаш е господарка на дома. А всъщност самата тя някога е била пришълка.
През 80-те е напуснала района на Мако и е отишла в Дебрецен, където се е омъжила за бащата на Бенце. Но рядко говори за това. Днес се смята за истинска дебреценка, а мен нарича само „провинциално момиче от блок“.
— Този апартамент е от бабата на Бенце — започва обичайното си изказване. — Ти си само временен наемател тук. Гост.
„Гост“. Седем години ми лепи това определение. Гост, който е родил нейния внук, който всеки ден тича от работа и е вложил всичките си спестявания в ремонта.
— Катилин, стига — въздъхвам.
— Аз не съм ти майка! Аз съм Катилин. И не забравяй: аз съм по-възрастната, значи аз решавам всичко тук.
Левенте се намръщва и отблъсква чинията си.
— Бабо, защо нараняваш мама?
— Яж си, миличък. Майка ти трябва да се научи да поддържа ред в дома.
Тази вечер, когато Бенце се прибира от работа, отново се опитвам да говоря с него.
— Бенце, това не може да продължава така. Майка ти влиза тук когато си поиска, унижава ме, унижава ме пред детето ни. Моля те, вземи ѝ ключа обратно.
Той се навежда да събуе обувките си, без дори да ме погледне.
— Анна, какво точно се опитваш да постигнеш с това? — пита той с уморен глас и вече усещам, че както винаги, това няма да е отговорът, който съм се надявала да чуя.