Лила застина за миг на място, погледът ѝ беше впит в плика, сякаш можеше да спаси ситуацията, като го стисне по-силно. Но още сега разбираше: проблемът не беше в парите. Беше в принципа. Отново някой решаваше вместо нея. Балаж въздъхна, разтривайки ръцете си една в друга, и се опита слабо:
— Лила… майка ми е права, всъщност… това е за семейството… Лила бавно обърна глава към него. Нямаше изблик на ярост. Само огромна умора.
— За семейството? — повтори тихо. — Или по-скоро „за това, което принадлежи на майка ти“? Ерика постави чашата си на масата прецизно, сякаш разговорът дори не изискваше пълното ѝ внимание.
— Не драматизирай. Ти живееш тук, ядеш тук, всичко е платено. Нормално е доходите да се обединяват.
Тези думи удариха Лила по-силно от всеки вик. „Нормално.“ До това отново беше сведена живота ѝ — до правило, което заличаваше труда и усилията ѝ. Тя пое дълбоко въздух. Този път нещо се промени в нея. Не избухване — а решение.
— Добре — каза спокойно.
Балаж вдигна поглед изненадано.
— Добре какво?
Лила остави плика на масата. Бавно. Внимателно. Сякаш оставяше нещо крехко… или нещо, което вече беше приключило.
— Щом всичко тук се дели, тогава се делят и моите решения. И работата ми. И времето ми. И гласът ми.
Ерика леко свъси вежди.
— Преувеличаваш.
Лила поклати глава.
— Не. Просто най-накрая разбирам.
Тя отстъпи крачка назад, после още една към коридора.
— Къде отиваш? — попита Балаж внезапно, напрегнато.
Лила го погледна за последен път. Не с гняв. С яснота.
— Отивам си от това да се опитвам да съществувам в дом, в който вече са решили, че ме няма. Настъпи тишина. Дори Ерика не отговори веднага. Лила влезе в спалнята и извади куфар от гардероба. Движенията ѝ бяха бавни и точни. Всяка сгъната дреха беше като изречение, което вече не ѝ трябваше да казва.
Балаж се появи на прага.
— Лила, почакай… можем да поговорим…
— Вече говорихте — каза тя, докато продължаваше да опакова. — Това е проблемът. Когато куфарът почти се затвори, тя спря за миг.
— Не те карам да избираш между мен и нея — добави по-тихо. — Моля те да решиш дали имаш собствен живот… или само продължение на нейния. После затвори ципа. В хола Ерика все още не се беше помръднала. Но изражението ѝ вече не беше толкова уверено.
Лила мина покрай тях с куфара в ръка. На вратата спря за миг.
— Заплатата ми никога не беше истинският проблем — каза, без да се обръща. — А моето място.
После си тръгна.
Вратата се затвори без трясък.
И за първи път от дълго време тишината в апартамента вече не принадлежеше на Ерика.