— Разхвърли ли апартамента ми заради капризите на майка си? Тогава иди да живееш при нея и спи дори на пода на стълбището! — изрекох сухо, докато нервно събирах разпилените документи.
Юлия тъкмо забърсваше праха по рафтовете на библиотеката, когато чу познатия звук на ключа, завъртащ се в ключалката. Габор пристигаше точно навреме, както винаги: прекрачваше прага в седем и тридесет вечерта.
Тридесет и три години бяха научили Юлия да цени предвидимостта и спокойствието на ежедневието. Чувстваше, че и бракът им е такъв: работа, понякога срещи с приятели, премерени планове за бъдещето — нищо изключително, но стабилно.
Домът им беше тристаен апартамент в стара сграда, в тих квартал, и изцяло на името на Юлия. Когато се ожениха, се бяха нанесли там и за нея това място означаваше сигурност. За нея беше важно да знае, че притежава собствен имот — убежище, каквото и да се случи.
— Здравей, скъпа — Габор бързо целуна жена си по бузата. — Как мина денят ти?
— Както обикновено — отвърна Юлия, без да спира да подрежда. — А твоят?
— Добре — сви рамене той и се насочи към кухнята.
Юлия веднага забеляза напрежението му: движенията му бяха по-рязки, погледът — разсеян. Засега не зададе въпроси.
В продължение на пет години беше научила, че ако нещо го тревожи, Габор в крайна сметка винаги сам започва да говори, когато вече не може да го задържа в себе си. Това не беше единственият им имот. Юлия притежаваше и двустаен апартамент в Дебрецен, наследен от родителите ѝ.
В момента стоеше празен, но отдавна планираше да го ремонтира и да го отдава под наем. Смяташе, че доходът от него ще им осигури стабилна основа. Вече спестяваше пари, следеше цените на строителните материали и правеше планове за ремонта.
— Юличкам — каза Габор, докато изваждаше бутилка минерална вода от хладилника — днес говорих с мама.
Стомахът на жената се сви. Майката на Габор, Ерика, напоследък се обаждаше все по-често. Понякога имаше нужда от лекарства — най-скъпите, друг път молеше за помощ при ремонти, а понякога дъщеря ѝ настояваше за спешна подкрепа.
Винаги имаше причина, а Ерика упорито повтаряше, че не може да се справи без помощта на сина си.
— Какво искаше пак? — попита Юлия предпазливо.
— Нищо особено — отвърна Габор твърде бързо. — Просто се обади да ни чуе.
Юлия не беше наивна. Ерика никога не звънеше просто от любезност; всеки разговор имаше цел. Пари, оплаквания за здравето или поредна „спешна“ ситуация.
Габор не можеше да ѝ отказва. Напоследък все по-често посягаше към общите им спестявания, оправдавайки се с „семейни нужди“. Юлия виждаше как парите намаляват, но той винаги говореше за служебни разходи или дребни покупки.
— Габор — започна тя по време на вечерята със сериозен тон — трябва да поговорим за финансите ни.
— Какви финанси? — погледна я изненадано.
— Парите, които сме спестили за ремонта на апартамента в Дебрецен — уточни Юлия. — Искам да знам колко са останали и кога можем да започнем ремонта.
— Ще говорим друг път — избегна погледа ѝ той. — Не е подходящ момент.
Челото на Юлия се сбърчи. През последните месеци съпругът ѝ системно избягваше сериозни разговори за бюджета. Тя започваше да усеща, че нещо не е наред.
И наистина не беше. От известно време Габор тайно използваше спестените пари за проблемите на майка си и сестра си. Когато изискванията на Ерика станаха неконтролируеми, той взе отчаяно решение: изтегли ипотечен кредит върху апартамента в Дебрецен без знанието на Юлия. Получените от банката пари почти веднага изчезнаха в дългове и нужди на семейството му.
Знаеше, че истината рано или късно ще излезе наяве, но все още се надяваше да оправи ситуацията дотогава.
Съмненията на Юлия наистина се събудиха, когато намери банкови уведомления в пощенската кутия. В началото си помисли за грешка, за объркване на адреса. Но пликовете бяха с нейното име и съдържаха точни данни — и вече нямаше как да е случайност.