«Много добре. Тогава се връщам в собствената си резиденция.» Само това изречение напълно обърка този манипулативен мъж. Какво се криеше зад такова хладнокръвие? Скоро всичко щеше да стане ясно. Конфети и розови листенца все още покриваха дървения под, но вътре в мен всичко беше студено — като камина, която отдавна е изгаснала. Сватбата току-що беше приключила.
Гостите вече си бяха тръгнали, оставяйки след себе си мръсни чинии… и отровните коментари на свекърва ми, госпожа Роуз — жена с твърди черти и постоянно пресметлив поглед, която съди хората по парите им. Стоях пред огледалото и внимателно свалях златно колие с три синджира. Това беше обикновен подарък от кръстницата ми, госпожа Изабел, която ми го беше дала преди церемонията.
„Сложи го днес, за да изглеждаш елегантна, скъпа… но не прекалявай. Това семейство не е надеждно.“
Тогава не му обърнах внимание. Сега, след поведението на Роуз, ме побиха тръпки. Цяла вечер ме гледаше с презрение, защото не бях обсипана с бижута като инфлуенсърка.
„Невероятно… мислех, че в семейството влиза богата млада булка, а получихме евтина имитация.“
Гласът ѝ отекваше от хола, достатъчно силно, за да го чувам. Мълчах, преглъщайки гнева си. Казвам се Кармен. За тях бях просто служителка в офис — „късметлийка беднячка“, която се беше омъжила за Диего. Тази нощ Диего влезе в стаята, миришещ на алкохол. Не ме попита как съм. Просна се на леглото и започна да пише съобщения. Приближих се… и замръзнах. В полумрака видях съобщение:
„Не се тревожи. Сватбата мина. Рибата е в мрежата. Подаръците и златото покриват лихвите за този месец.“
Сърцето ми се сви. „Рибата е в мрежата.“ Следващите дни бяха задушаващи. Това не беше меден месец — това беше дълг, маскиран като брак. Апартаментът изглеждаше луксозен, но нещо не беше наред. И тогава открих истината: скрити дългове, фалшиви договори, кредит от 150 000 евро.
Всичко беше илюзия. На вечеря капанът се затвори.
Свекърва ми се усмихна:
— Трябва да ми дадеш бижутата си и заплатата си. Аз ще се погрижа за всичко.
Отказах.
Лицето ѝ се промени мигновено.
Диего добави:
— Апартаментът е на майка ми. От днес ще плащаш наем: 1800 евро. Точно колкото е заплатата ми. В този момент всичко ми стана ясно. Това не беше семейство. Беше измама.
Подадоха ми договор.
— Подпиши.
Погледнах ги… и се усмихнах.
Студено.
— Наистина ли ме взимате за глупачка?
Хвърлих листа на масата.
— Запазете си къщата… и дълговете.
После казах:
— Връщам се в собствената си резиденция.
Те избухнаха в смях. За тях това беше невъзможно. Събрах си багажа и си тръгнах. Под дъжда оставих зад себе си тази фалшива „мечта“. Те мислеха, че ще се върна. Но аз се качих в такси и казах:
— За „Ла Финка“. Шофьорът ме погледна изненадано.
— Там живеят милиардери…
Усмихнах се леко.
— Знам.
Защото този път…
наистина се прибирах у дома.