— „Щом вече купувате вила, значи е време да се изнесете от апартамента“ — свекървата посегна към дома на снаха си. Всичко започна с едно съботно сутрешно обаждане.
— Скъпа Естер — гласът на Мария звучеше развълнувано от другата страна на линията, тя едва сдържаше ентусиазма си. — Замислих се… Нали така или иначе искате да купите парцел с вила? А какво да правя аз сама в моя апартамент? Ще се преместя при вас, а моя ще го давам под наем. С наема ще помагам за вилата. Естер стисна по-силно телефона и погледна към Габор. Той седеше в кухнята с чаша кафе и прелистваше телефона си, сякаш нищо необичайно не се случваше.
— Мария, това трябва да го обсъдим… — започна предпазливо Естер, но свекървата вече беше набрала скорост.
— О, какво има да обсъждаме? Семейството е, за да си помага. Готова съм да понеса неудобства за вас. Какво искате — да си наема друг апартамент само за да ви давам парите?
След разговора Естер безмълвно остави вече изстиналия си чай на масата и дълго погледна съпруга си.
— Тя иска да се нанесе при нас — каза спокойно и делово.
Габор най-сетне вдигна поглед.
— Мама? Не преувеличавай. Това е временно. Докато съберем достатъчно пари за вилата. Наемът от нейния апартамент много ще ни помогне. Иначе може и до следващото лято да не успеем.
— Габор, този апартамент е мой.
— Наш — поправи я автоматично той. — Женени сме.
— На мое име е, още отпреди сватбата — отвърна тихо, но твърдо Естер. — И не мисля, че това е добра идея.
— Естер, моля те. Тя е моя майка. Иска да помогне. Една година, може би година и половина, най-много две — и ще имаме свой парцел. Нали и ти го искаше. Искаше го. Кой не би искал да избяга от града през лятото? Да се грижи за цветни лехи, да готви навън, да пие чай под асмата. Но не беше си представяла, че всичко това ще трябва да се подготвя под един покрив със свекърва ѝ.
Две седмици по-късно Мария вече се нанасяше при тях: четири огромни куфара, три кашона и един фикус почти до тавана.
— Това е само временно — повтаряше тя, докато буташе поредния кашон в килера. — Няма да ви тежа, Естер. Дори няма да ме усещате.
Първите седмици наистина бяха спокойни. Мария се стараеше да е полезна: готвеше, чистеше и дори отделяше част от пенсията си за общата цел. След работа Естер намираше блестящо чиста кухня, а в хладилника — прясно приготвен кебап или топла супа.
— Виждаш ли колко добре върви всичко? — прегръщаше я доволно Габор. — Мама помага, ние спестяваме. Скоро ще имаме идеалното място. Но постепенно малките неща започнаха да дразнят: Мария пренареди кухненските шкафове, защото било „по-практично“, махна снимките на Естер от хола и ги замени с порцеланови фигурки, „които не събират прах“. После дойдоха и нежеланите съвети…
— Естер, сигурна ли си, че ще облечеш тази рокля? Трябва да подчертаваш фигурата си. По мое време…
— Габор, можеш ли да поговориш с жена си? Тя не се справя разумно с парите. Вчера купила пиле за триста форинта, а можеше за двеста…
— Отивате на кино? Но нали пестите! Останете си вкъщи, ще направя чай.
Естер търпеше мълчаливо. Не реагираше, когато Мария критикуваше готвенето ѝ, нито когато се оплакваше на Габор, че се прибира късно.
Не се защити дори когато чу, че трябва да показва повече внимание, иначе мъжът ѝ щял да се умори от брака.
— Това е временно — казваше си тя. — Ще издържа. Няма да е вечно.
Шест месеца търсеха подходящ парцел, сравняваха обяви, оглеждаха имоти, договаряха цени. Мария спестяваше наема от апартамента си, Габор заделяше бонуси, а Естер се отказа от почти всички излишни разходи.
Накрая, в края на годината, намериха подходящ имот на около 30 км от града: скромна къща върху 600 квадратни метра, с малка сауна и няколко плодни дръвчета. След дълги преговори се споразумяха за 2,8 милиона форинта.
— Купуваме го — каза решително Мария. — Аз давам 1,2 милиона. Имате ли 1,6 милиона? Значи няма какво повече да обсъждаме.
— Мамо, нека го запишем на тримата — предложи Габор.
— Разбира се — кимна Мария. — Разбира се, сине.
През януари подписаха договорите. Снегът покриваше земята, а когато отидоха да видят имота, Мария вървеше с коженото си палто, надничаше през прозорците и се усмихваше доволно.
— Добър избор — каза накрая. — Лятото ще бъде прекрасно.
На връщане спряха в едно кафене, за да отпразнуват. Мария поръча шампанско и сама разля чашите.
— За нашата малка вила — вдигна тост тя. — И за ново начало.
Естер усети топлина в лицето си — не от алкохола, а от облекчение. Свърши се. Наистина свърши. Само още няколко месеца и Мария ще се върне в своя апартамент, и всичко ще стане нормално.
Мария остави чашата, избърса внимателно устните си и спокойно каза:
— Сега, когато имате вила, е време да се изнесете от апартамента.
Естер замръзна, чашата остана по средата.
— Какво?
— Казах — изнесете се — повтори Мария с усмивка. — Млади сте, ще ви се отрази добре да сте самостоятелни. Отидете във вилата или си наемете малък апартамент. Аз ще остана тук.
Естер избухна.
— Няма да напусна собствения си дом — заяви твърдо. — Той е мой. Ако не ти харесва да живееш при нас, можеш да се върнеш в своя апартамент. Не е изчезнал.
— Апартаментът е отдаден под наем! — извика Мария. — Договорът е за една година. Освен това вече свикнах с вас. Удобно е, близо до центъра… Аз съм стара, не мога да се напрягам — добави обидено.
Естер я погледна право в очите.
— Можеш да останеш, ако искаш. Но това не прави апартамента твой.
Тя взе чантата си и излезе без дума. Навън пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си. Малко след това Габор я последва.
— Естер, моля те…
— Какво още да чакам? — избухна тя. — Не чуваш ли? Майка ти направо претендира за моя апартамент.
— Не е така, просто се изрази зле…
— Зле? — гласът ѝ трепереше от сдържан гняв. — Габор, наистина ли мислиш, че е случайно? Тя живее при нас от година и подготвя всичко това. Сега дори и адвокат ще води!
— Преувеличаваш. Мама винаги е била… особена, но не е лоша. Ще намерим решение.
— Какво решение? — очите на Естер се напълниха със сълзи. — Тя идва в дома ми и започва да командва. Казва ми какво да правя, сякаш има право.
Три дни почти не си говореха. Мария се държеше сякаш нищо не е станало: сутрин правеше омлет, следобед гледаше сериали и разказваше на съседката за „нашия имот“. Естер се задържаше дълго на работа, за да я избягва. Габор се опитваше да посредничи, но всяка дума водеше до нов спор.
Една вечер Естер се прибра и видя непознат мъж на масата, пред него — документи.
— Естер, точно навреме — усмихна се Мария. — Това е Ласло, стар познат, адвокат. Той ще ни помогне да уредим нещата.
— Какви неща? — попита рязко Естер.
— Помислих си… — Мария се наведе към мъжа и заговори доверително. — Щом живеем под един покрив, добре е да го уредим официално. Ласло казва, че има варианти: дарение или право на постоянно ползване. Много законови възможности.
Естер бавно остави чантата си. Вътре в нея нещо окончателно се скъса.
— Габор — каза тихо, всяка дума тежка. — Трябва да избереш. Или майка ти утре напуска моя апартамент, или подавам молба за развод.
— Естер, това е лудост! — скочи Габор.
— Не. За първи път мисля ясно. Апартаментът е изцяло мой. Вилата е обща. Ако се разведем, апартаментът остава при мен, а от имота ми се полага една трета — дори повече, ако докажа, че съм дала повече. Избирай: излизаш с майка си или я връщаш в нейния апартамент.
— Естер, не говориш сериозно… — започна Мария, но Естер вдигна ръка.
— Не говоря с теб. Габор, чакам отговор.
Два дни по-късно Мария се върна в собствения си апартамент и почти не продума. Габор ѝ помогна да се изнесе и я качи в такси. Дори не се обърна.
Когато се върна, Естер стоеше до прозореца. Той застана зад нея и я прегърна.
— Съжалявам — прошепна. — Не си го представях така.
— Знам — отвърна Естер.
— Мама прекали.
— Знам.
— Но ме боли. Тя е моя майка.
Естер се обърна и опря чело в гърдите му.
— И за мен не е лесно. Но няма друг избор.
Вилата остана обща собственост. Мария рядко я посещаваше; с Габор говореше веднъж месечно по телефона. През лятото те се наслаждаваха на мястото: правеха цветни лехи, укрепваха оградата, построиха беседка. Един следобед Габор каза:
— Разбрах нещо. Мама наистина искаше да помогне. Но така, че да ѝ останем длъжни завинаги.
— Да — отговори Естер. — Някои хора не помагат, за да стане по-лесно, а за да обвържат. За да имат винаги повод.
— Още ли си ядосана?
Естер поклати глава.
— Не. Просто поставих граница. Това, което е мое, ще го защитя. Не става дума за гняв, а за самоуважение.
Габор кимна и се върна към работата си. Вечерта седяха под асмата, гледаха залеза — и за първи път от дълго време Естер почувства спокойствие: това място наистина беше тяхно. Само тяхно — никой друг нямаше право върху него.