Беше вторник сутрин, а докато сервирах закуската на децата в кухнята, погледнах през прозореца и видях своята снаха Лусия да потегля с колата ми. Моята кола. Черен Volvo XC90, купен преди две години с наследството на баба ми, регистриран на мое име и застрахован също на мое име.
Помислих, че Хавиер ѝ я е дал за спешна нужда, затова не казах нищо.
Но когато той влезе в къщата – спокоен, с чаша кафе в ръка, вратовръзката леко накриво – го попитах директно:
— Къде е колата ми?
Той дори не вдигна поглед от телефона.
— Дадох я на Лусия. Тя се нуждае от нея повече от теб.
За момент си помислих, че съм разбрала погрешно.
— Извинете? Накрая ме погледна с онова уморено полуусмивка, с която обикновено омаловажаваше реакциите ми.
— Ела, Елена. Цял ден си вкъщи. За какво една домакиня има нужда от луксозна кола?
Каза го тихо, почти подигравателно, сякаш обяснява на объркано дете нещо очевидно. Мартa, най-голямата ми дъщеря, бавно пусна лъжицата.
Даниел ме гледаше мълчаливо.
Остър натиск се разпространи в гърдите ми – не беше гняв, а яснота. Лусия от години разчиташе на другите.
Първо майка ѝ плащаше наема, после Хавиер ѝ помогна да отвори салон за красота, който затвори след по-малко от година.
После кредитни карти, „временни“ заеми, обаждания посред нощ. Винаги имаше някакъв повод. И винаги зад това стоеше съпругът ми, който решаваше финансовите ѝ проблеми с пари, които не бяха изцяло негови.
— Кажи ѝ да ми върне ключовете — казах. Хавиер въздъхна.
— Не прави драма.
— Не правя нищо. Кажи ѝ да ми донесе ключовете от колата.
— Невероятно — промърмори той и добави — Нямаш дори заплата и се държиш така, сякаш управляваш дома. Не отговорих. Събрах масата, изми лицето на Даниел и вързах косата на Марта за училище.
Всичко направих спокойно, което ме изненада сама. Половин час по-късно Хавиер излезе, убеден, че е спечелил още един спор, оставяйки ме изтощена от отношението му.