— Изчезни оттук, Маринка. Според закона нямаш никакви права тук, — каза Любов Петровна и хвърли удостоверението за собственост на масата в верандата.
— Решила съм да продам земята. Вика има нужда от кола и аванс за ипотека, а ти с Андрей живеете прекрасно.
— Можете да се върнете в къщата на родителите си в селото и да садите картофи. — Разглеждах документите, докато умът ми броеше всяка цифра. Пет години. Пет години от живота ми, вложени в този парцел на края на Москва.
Помня всяка малинка, всяко френско стъклено панелче на верандата и италианската помпа, която осигуряваше постоянен полив, дори в жегата. Андрей, съпругът ми, гледаше предсказуемо собствените си обувки. Той винаги се превръщаше в безволева сянка, когато майка му влиза в „Терминатор“ режим.
— Любов Петровна, вложила съм в тази вила два и половина милиона собствени пари.
Съхраних всички фактури за строителни материали и договори с ландшафтни дизайнери — тонът ми беше спокоен, изчислителен, като на счетоводител при ревизия.
— Събери ги и ги изгоряй — тя дори не ме погледна. — Земята е моя. Всичко върху нея е законно мое. Сбогом. Не спорих. Безсмислено е да говориш с хора, които не разпознават цифрите. Правилата трябва да се променят. Тази нощ отворих лаптопа и направих инвентаризация. Според записките ми пазарната стойност на демонтираните продукти, архитектурни елементи и редки растения беше впечатляваща. На следващата сутрин пристигна братовчед ми Олег, собственик на специализирана монтажна фирма. Беше с оранжева жилетка, каска и слънчеви очила — стандартното работно облекло, което го правеше невидим за съседите и роднините. За останалите беше просто „строителен екип“.
— Всичко, което не е закрепено, да се демонтира — наредих. — Прозорци, автоматична система за полив, соларни панели, ковани мебели. Растенията от списъка: сложете ги в контейнери и ги приберете в склада.
За една седмица земята се промени. Процесът беше като хирургическо премахване на „лукса“. Панорамните прозорци изчезнаха, оставяйки празен скелет.
Градината се превърна в хаос с празни дупки. Лично проверявах филтърната система за вода и демонтирах дори луксозните лампи. Когато първият брокер пристигна, Любов Петровна беше в шок. Тя очакваше да продаде „парчето рай“ за четири милиона. Но за купувачите имаше само жалка постройка, смесена земя и превърната в скелет къща.
— Какво е това? — купувачът стъпи с пренебрежение върху изкоренените растения. — В обявата имаше снимки на рози и стъклена веранда.
— Това са… временни трудности — прошепна Любов Петровна, опитвайки се да ме призове.
Не отговорих. Имах собствен график.
Според моите сметки ликвидността на земята беше намаляла с разходите за ремонт. Майката на Андрей, под влиянието на алчността и натиска на Вика, започна да намалява цената. Три милиона и петстотин. Три. Два и половина. Две седмици по-късно цената спря на един милион и двеста хиляди.
Тогава влезе Олег. В скъп костюм и с елегантна кола той изглеждаше като сериозен инвеститор, купуващ малко доходна собственост.
— Осемстотин хиляди — каза решително. — Работата ще ни заеме шест месеца. Земята е изчерпана, комуникациите съборени. В брой, днес се решава.
Любов Петровна, вече мечтаеща за три милиона, плака, но подписа документите. Вика я притискаше, а колата от автокъщата беше резервирана само за три дни.
След регистрацията на собствеността прехвърлих договорената сума плюс комисионната на Олег. Земята се върна при мен чрез междуфамилна дарствена сделка. Сега беше моя. Законно, наистина напълно.
Реставрацията отне десет дни. Екипът ми монтира прозорците и помпите, премести розите. Вилата отново блестеше. Андрей, виждайки как се справям с майка му, стана изключително внимателен и дори сам боядиса оградата.
На празничното откриване поканих всички съседи. Музика, аромат на хубав тютюн, светлини в градината — всичко беше перфектно. Любов Петровна, научила от приятелите си, че „продадената земя“ отново беше на тържеството, пристигна с такси след час. Остана на портата, гледайки блестящата веранда. Лицето ѝ изразяваше учудване.
— Какво означава това? — опита да отвори вратата, но тя беше заключена с нов код. — Андрей! Марина! Отворете веднага! Това е измама! Ще влезя в съда!
Подходих бавно към оградата, с чаша в ръка, облечена в безупречно бяло.
— Процесът е дълъг и скъп, Любов Петровна. Освен това всички документи са перфектни. Получихте ли осемстотин хиляди? Да. Продадена ли е земята доброволно? Доброволно. Кой живее тук сега — не е ваше дело. Вие сами казахте: собственикът решава. Тогава пристигна мечтаната кола на Вика. Тя слезе, но вместо да тича, дойде при мен.
— Благодаря за съвета, Марин — усмихна се зет ми, размахвайки ключовете. — Майка ми не би дала и половината, щеше да ги скрие в касичка. Сега имам кола, а ти — вила. Любов Петровна се хвана за оградата, гледайки дъщеря си. Тъкмо разбра, че е сметнала заедно с Вика „ликвидната стойност“ и стратегията за намаляване на цената.
Дъщерята просто ми беше дала информация за дълговете и настроението на майка си, в замяна на своя дял от милионите спестявания.
— Вика… ти ли? — прошепна Любов Петровна, гласът ѝ се изгуби в звуците на весела музика.
— Нищо лично, майко — каза Вика, обръщайки се към бюфета. — Само бизнес. Винаги ни учеше да сме хладнокръвни. Погледнах бившата собственичка. В очите ѝ нямаше вече метал. Само празнота, породена от надценяване на собственото значение.
Не казах повече нищо. Обърнах се към градината си, където под светлината на фенерите цъфтяха само моите рози. Само мои.