Тишината в коридора беше нарушена от грубото шушукане на сатен. Платът на блузата се разкъса и пръстите на Алина едва държаха ръкава на рамото ѝ, оставяйки кожата ѝ оголена. Тя потръпна, но не се покри. Наблюдаваше как Зоя Павловна, задъхана и сдържайки сълзи, се опитва да закопчае перленото копче на скъсания ръкав.
– Какво имаш предвид под „отвориха ти се очите“? – изсъска свекърва ѝ, дрезгаво от ярост. – Предупредих те! Сваляй го веднага!
– Точно така! – продължи тя. – Не си донесла нищо друго освен торба от супермаркета! Махай се! И всичко, което принадлежи на Денис, принадлежи на нашето семейство!
Денис стоеше на вратата на хола, разглеждайки ноктите си, дискомфортът по лицето му – очевиден, но той не се намеси.
Реджина седеше на любимия си диван, оживена, с провокативен грим, прелиствайки еротично списание толкова напрегнато, че ръката ѝ изтръпна. Явно се наслаждаваше на хаоса. – Денис? – прошепна Алина. – Ще я оставиш ли да се държи така?
Накрая той повдигна поглед. В очите му се четеше смесица от досада и раздразнение.
– Ал, майка ти е права, – каза той. – Реджина очаква дете.
Тя има нужда от мир. Твоето кисело изражение само влошава ситуацията.
– Тази блуза е скъпа колекционерска вещ. А кашмиреното палто отива на Реджина; тя вече го е пробвала.
– Пробвала ли го е? – изненада я. – Палто?
То изчезна миналата седмица. Денис каза, че е изпратено на химическо чистене.
– Съблечи го! – изкрещя Зоя Павловна, издърпвайки блузата върху гърдите си. – Парите са на сина ми! Иначе полицията!
Алина се отдръпна към студения метал на вратата. Смесената миризма на цигари и силния ванилов аромат на Реджина предизвикаха гадене.
Три години ранни сутрини, страдания, скриване на истинската си същност, желание да бъде обичана, а не само оценявана заради бащиното богатство.
– Добре, – прошепна тя, бавно разкопчавайки останалите копчета.
Остави разкъсаната си блуза в краката на свекърва си. Последваха я дизайнерските ѝ обувки. Носеше само дънки и собственоръчно ушита блуза. От износената си чанта извади малка кутийка за ключове.
– И телефонът! – извика Зоя Павловна.
Алина го постави спокойно на масата.
– И пръстенът!
Златният пръстен се изтърколи с метално щракване.
– Това ли е всичко? – попита Алина, поглеждайки Денис. Той само я изви.
– Върви си, Ал. Не се дръж така повече.
Алина облече старото си дънково яке и обувки и излезе на студеното стълбище.
– Не оставяй душата си тук! – извика свекърва ѝ, когато вратата се затръшна.
Тя стоеше сама, треперейки, и потърси в джоба на якето си.
Там бе малък телефон.
– Ало, – прогърмя дълбок мъжки глас.
– Татко, аз съм.
Тишина. Виктор Петрович, собственикът на „Армада Груп“, мълча три секунди.
– Дъщеря ми? Плачеш ли?
– Не. Просто ми е студено. Експериментът без пари приключи.
– Нараниха ли те?
– Уволниха ме. Казаха, че съм бедна… но всъщност аз съм собственик на семейния бизнес. Това е мое право.
– Адрес.
– На стълбите. Татко…
– Какво?
– Фирмата на Денис, „Логистик-Стар“.
Пратката ти е на север. Единственият важен договор.
– Знам. Резервирах я за теб. Искаше да помогна на момчето да се възстанови.
– Момчето се изправи и си мисли, че може да ме стъпче. Татко, искам всичко да е законно.