— Измий пода и после изчезвай оттук, разваляш празника ни. Гостите идват след час, а ти изглеждаш сякаш си спала седмица на гарата. Кира се вцепени. Голямата кристална купа в ръцете ѝ леко се наклони. Сребърната лъжица звънна в стъклото — ясен звук, като изстрел в меката тишина на хола. Мирисът на елха се носеше във въздуха, а ароматът на прясно изпечена гъска се смесваше с тежкия, сладък и скъп парфюм, от който на Кира ѝ прилошаваше още от първите месеци.
Тя бавно вдигна поглед. Регина Лвовна седеше в креслото и оправяше безупречната си прическа. На лицето ѝ беше изписано онова отегчено презрение, с което дама от висшето общество гледа котка, направила беля. До нея, удобно изтегнат на дивана, стоеше Стас. Нейният съпруг. Бащата на детето ѝ, което сякаш усети напрежението и силно я ритна под ребрата. Стас дори не погледна жена си. В този момент вадеше маслина от платото с мезета.
— Стас? — прошепна Кира. — За какво говориш? Днес е Нова година…
Мъжът неохотно вдигна очи. В тях нямаше нито срам, нито разкаяние. Само нетърпеливо раздразнение, сякаш го дразнеше досаден комар.
— Майка ми е права, Кира — стисна устни той. — Омръзна ни. Този брак беше грешка. Аз съм творческа личност, имам нужда от вдъхновение и свобода. А ти… си прекалено обикновена. Земна. Потискаща.
От банята безшумно излезе Жанна — личната асистентка на Стас. Облечена в копринения халат, който Кира беше подарила на съпруга си за годишнината. Жанна се настани удобно на облегалката на дивана и сложи ръка на рамото му.
— Стас има нужда от развитие — промърмори тя. — А ти го дърпаш надолу с мизерията и вечно намръщеното си лице. Ах, и документите вече са на масата.
Дебел плик лежеше върху полираната дъбова маса.
— Подпиши, че се отказваш от всякакви имуществени права — каза равнодушно Регина Лвовна, отпивайки червено вино. — После си свободна. Нещата ти вече са събрани в чували до вратата.
— В седмия месец съм — гласът на Кира потрепери. Студът от прозореца пронизваше костите ѝ. — Ще раждам през март. Гоните ме на Нова година?
Стас стана, отиде до бара и си наля силен алкохол.
— Не ми играй на чувства — хвърли през рамо. — Детето е твоя отговорност. Не съм готов да бъда баща, още по-малко с жена, която не обичам.
— Жанна ме разбира. Имаме общи цели. А ти… ще си намериш някой на твоето ниво. Сервитьор или куриер.
Регина Лвовна се изсмя саркастично.
— Подписвай, скъпа. Не ни карай да викаме охрана. Съседите може да видят.
Кира ги погледна един по един. Съпруга си, за когото две години градеше дом, лекуваше болестите му и вярваше в „гениалните му стартъпи“. Свекървата, чиито капризи понасяше мълчаливо. Жената, която вече мислено пренареждаше хола.
Нещо в нея щракна. Странно спокойствие я обзе. Всичко си дойде на мястото. Страхът изчезна. И болката също.
Тя се приближи до масата. Взе химикала. Пръстите ѝ не трепереха.
— Ще подпиша — каза твърдо. — Не защото сте прави. А защото ми е физически отвратително да дишам същия въздух с вас. Химикалът остави следа върху документа. Кира го остави и тръгна към вратата. Там наистина стояха черни чували за боклук. Две години от живота ѝ — затворени в пластмаса.
— Ключовете! — извика Регина Лвовна. — Остави ги на конзолата! И върни електрониката! Кира свали ключодържателя и внимателно го постави на конзолата.
— Честита Нова година — каза, без да се обръща. — Наслаждавайте ѝ се, докато можете.
Вратата се затвори зад нея, отрязвайки топлината и аромата на печена гъска. Леденият въздух удари лицето ѝ. Взе само чантата с документите. Чувалите остави на верандата. Вече не ѝ трябваха.
Излезе от портала на луксозния комплекс „Сребърната ела“. Пазачът дори не я погледна. До главната улица имаше около петнайсет минути пеша.
Снегът скърцаше под ботушите ѝ, студът хапеше бузите ѝ.
Никой в къщата не знаеше истината. „Простата сирачка от провинцията Кира“ всъщност беше Воронова Кира Андреевна — единствената дъщеря на строителния магнат Андрей Воронов, чиято компания бе изградила половината град.
Баща ѝ бе починал преди година. Инцидент. Огромната империя стана наследство на Кира, но тя не бързаше да го разгласява. Искаше прост живот. Да бъде обичана не заради милиардите, а заради самата себе си.
Затова измисли историята за бедната студентка, работеше като младши дизайнер и вярваше, че Стас я обича. Колко прав беше баща ѝ: „Кирочка, хората обичат блясъка, не същността. Винаги ги изпитвай.“
Стигна до денонощния магазин на главната улица. Топлината погали лицето ѝ. Седна на пейката до банкомата и извади телефона. 12% батерия. Набра Лиза — приятелката от детството, единствената, която знаеше тайната ѝ, и най-строгият адвокат на семейния конгломерат.
— Лиза — прошепна Кира. — Червен код.
Музиката на заден план веднага спря.
— Какво се е случило?
— Стас ме изгони. С багажа ми.
— Идвам. Къде си?
— На бензиностанцията до изхода на комплекса. Доведи и охраната. Обади се на шефа на сигурността. Време е да отворим „черния плик“ на баща ми. Посрещнаха Нова година в офиса на групата „Воронов Строй“. Зад огромните прозорци блестяха светлините на Москва, а вътре светеше само настолната лампа. Кира пиеше горещ чай, увита в одеяло. Лиза и двама адвокати преглеждаха документи.
— Баща ти беше гений — каза Лиза. — Знаел е, че ще се омъжиш по любов. Къщата, в която живееше, всъщност принадлежеше на компанията, основана от баща ти. А преди шест месеца, според тръста, тя премина изцяло на твое име. Регина Лвовна не е нищо. Само наемател, когото си търпяла.
Кира се усмихна.
— А бизнесът на Стас?
— Затънал е в дългове. Финансиран от твоята банка с ипотека върху къщата. Едно просрочие и можем да поискаме всичко обратно.
— Тогава продължаваме?
Очите на Лиза заблестяха.
— Не просто продължаваме. Задължително е. На сутринта на 3 януари къщата не беше събудена от аромат на кафе. На вратата стояха мъже в униформи. Зад тях — съдебен изпълнител. Малко по-назад, до черния SUV — Кира. С бежово кашмирено палто. Спокойна. Уверена.
— Имате десет минути да напуснете имота — каза съдебният изпълнител.
— Това е моята къща! — извика Стас.
— Не — прекъсна го Кира. — Моя е. Винаги е била.
Документите лежаха на конзолата. На същото място, където преди три дни беше оставила ключовете.
— Стартъпът ти фалира — каза спокойно. — Банката поиска дълга. Сметките са блокирани. Колата, мебелите — всичко принадлежи на банката.
Лицето на Регина Лвовна пребледня.
— Кирочка… ние сме семейство…
— Не — прекъсна я Кира. — Пет минути. Можете да вземете само личните си вещи.
Жанна започна да крещи.
— Защо го правиш?
Кира я погледна студено.
— Вие го направихте на мен. Аз просто връщам жеста. Шест месеца по-късно. Юлското слънце топлеше верандата на вилата. Кира седеше на ратанов стол и люлееше количката. Малкият Марк спеше спокойно. Лиза остави таблета.
— Чу ли? Стас живее в малък апартамент с майка си. Жанна го напусна. Регина иска да съди, но няма пари за адвокат.
Кира гледаше върховете на елите.
— Благодарна съм им.
— Сериозно?
— Показаха ми какви са всъщност. Така станах силна.
Бебето пое дълбоко въздух. Кира го взе на ръце.
— Справихме се, сине — прошепна. — Ние сме Воронови. Не изоставяме своите. И не позволяваме на никого да ни наранява.
Притисна го до гърдите си, усещайки равномерното му дишане. Страхът беше изчезнал. Остана само животът — истински, чист и изцяло неин.