Два часа след погребението на дъщеря ми Лили все още носех същата черна рокля, с която се бях сбогувала с нея. Платът беше намачкан, сякаш и той се беше пречупил под тежестта на скръбта ми. По пръстите ми се беше задържал слаб аромат на лилии, смесен с влажния, земен мирис на гробището след дъжда. Седнах на ръба на леглото, неподвижна, втренчена в празната стена срещу мен, сякаш тя можеше да даде отговори на въпроси, които още не бях способна да формулирам.
Телефонът иззвъня — рязко, натрапчиво, като чужд глас в притихнал свят. Погледнах екрана.
Д-р Адриан Кларк.
Нашият семеен лекар повече от петнайсет години. Той беше държал Лили като бебе, когато имаше първата си треска, беше зашивал коляното ѝ след падане от колело, беше я успокоявал, когато на тринайсет се разплака от страх преди училищен изпит.
Отговорих.
Гласът му беше напрегнат, необичайно несигурен.
— Г-жо Уитмор… трябва да дойдете веднага в кабинета ми. Моля ви. И… не казвайте на никого. Стомахът ми се сви. В гласа му имаше нещо, което проряза притъпения ми шок.
— Случило ли се е нещо? — прошепнах. Той пое дълбоко въздух.
— Моля ви… просто елате. Сега. Веднага.
Линията прекъсна.
Останах в тъмната стая, взирайки се в студения екран. Сърцето ми биеше по-силно дори от момента, в който полицията ми беше съобщила, че Лили е загинала в автомобилна катастрофа.
Тогава светът звучеше приглушено.
Сега всяка мисъл беше остра и болезнено ясна.
Не помня самото пътуване. Ръцете ми държаха волана, кракът ми натискаше педалите, но умът ми сякаш беше останал до прясно изкопания гроб. Когато пристигнах, паркингът беше празен. Само една кола — тази на д-р Кларк. Сградата тънеше в мрак, с изключение на светлината в кабинета му. Краката ми трепереха, докато се изкачвах по стълбите. Почуках. Вратата се отвори почти веднага.
Д-р Кларк стоеше блед, с зачервени очи. Но погледът ми се спря не върху него.
До него стоеше жена — висока, с остри черти, облечена в сив костюм. Погледът ѝ беше хладен, аналитичен, лишен от съчувствие.
— Емили — каза тихо д-р Кларк. — Позволете ми да ви представя… специален агент Нора Хейс.
Кръвта ми изстина.
— Г-жо Уитмор — каза тя и посочи стола срещу мен. — Моля, седнете. Това, което ще чуете, няма да е лесно.
Седнах бавно.
— Дъщеря ми загина в катастрофа — казах механично. — Полицията ми обясни всичко.
Хейс и Кларк си размениха поглед. В него имаше напрежение… и страх.
— Г-жо Уитмор — каза агентът по-тихо, — тялото на Лили показва наранявания, които не съответстват на официалния доклад.
Гърдите ми се стегнаха.
— Какво означава това?
— Има противоречия в аутопсията — промълви д-р Кларк. — И… има нещо, което трябваше да ви кажа преди години. Агент Хейс отвори папка и плъзна снимка към мен. Стомахът ми се преобърна.
— Тези синини — каза тя, сочейки следите по ребрата на Лили — не са от колан или въздушна възглавница. Някой я е държал. Умишлено.
Светът се наклони.
— Катастрофата — добави Кларк — не е била инцидент. Спирачките са били манипулирани.
— Искате да кажете… — гласът ми се счупи — че дъщеря ми е била убита?
Мълчанието беше отговорът.
— И вярваме, че вие също сте в опасност — каза Хейс.
Тя плъзна лист към мен.
Името върху него ме вкамени.
Сестра ми.
Докато излизахме от сградата, скръбта ми започна да се променя. Да се втвърдява. Някой беше отнел дъщеря ми. И аз нямаше да спра, докато не разбера истината.