— Повече смелост, дами и господа! От днес нататък всичко тук ще се случва по нашите правила, без тези женски капризи и търговски прищевки! — силният, пронизителен глас на Елена Василиевна разцепи тишината в полупразния търговски салон.
Трепнах силно и изпуснах кашона с новата козметична доставка от ръцете си. Тубичките — всяка на стойност около 450 рубли — се разпиляха по ламинирания под с глухо тракане.
В рамката на вратата стоеше свекърва ми. С разкопчан есенен шлифер и триумфално изражение тя почти тласкаше двама мъже в еднакви сиви якета в магазина.
Зад нея като тъмен силует се очертаваше съпругът ми Виталий, а малко встрани сестра му Марина нервно хапеше устни и пристъпваше от крак на крак.
— Елена Василиевна, добър ден. Какво става тук? — Поправих плетения си кардиган и внимателно огледах странната сцена.
— Магазинът вече е наш! — обяви свекървата и разпери ръце, сякаш искаше да обгърне всички рафтове с спирали и парфюми.
— Запознайте се, Оленка. Това са Едуард и неговият партньор. Сериозни хора. Те дойдоха да поемат обекта. Един от мъжете, по-възрастният с къса подстрижка и дебела кожена папка под мишница, ми кимна кратко. Другият веднага започна да обикаля рафтовете и без никакво притеснение докосваше флаконите с френски парфюм за 4000 рубли.
— Чакайте малко, какъв обект? Виталик, можеш ли да ми обясниш? — Погледнах съпруга си. Виталий не отговори. Той демонстративно гледаше плакат с червила на стената, сякаш там се провеждаше финалът на световното първенство по футбол. Раменете му бяха отпуснати, ръцете — дълбоко в джобовете на старите му дънки. Мълчание.
— И защо него питаш? — веднага се намеси свекървата. — Нашият Виталик е човек на действията, не на думите. Марина, влизай, не се крий на прага като чужда. Марина направи две крачки напред, евтините ѝ гривни издрънчаха. Изглеждаше зле: тъмни кръгове под очите, нервно свити пръсти върху изкуствената чанта.
— Оля, моля те, не се сърди — промълви тя, гледайки някъде към брадичката ми. — Трябваше да стане така. Ситуацията е просто… критична.
— Каква ситуация? — Отидох до касата. До нея стоеше малък пластмасов кактус — нелеп сувенир, който съпругът ми ми беше подарил за 30-ия рожден ден.
— Влизате тук и казвате, че магазинът е ваш? Това шега ли е?
— Какви шеги, уважаема госпожо — намеси се мъжът с папката. — Идваме за проверка на договора. Казаха ни, че наемателят е уведомен и ще освободи обекта до края на седмицата.
— Наемател? — повдигнах вежди. — Аз не съм наемател. Аз съм собственикът. От седем години.
Свекървата се разсмя силно.
— Собственичката се намери! Погледнете я!
— Оля, стига театър — продължи тя. — Всеки знае как отвори този магазин. С парите на сина ми!
Гърдите ми се свиха.
— Виталик е работил? — казах студено. — Виталик от три години основно седи на дивана.
— Ти мислиш само за себе си! — прекъсна ме тя. После дойде следващият удар:
— Марина има дългове! 350 000 рубли! Колектори! А ти тук имаш милиони!
Поех бавно въздух.
— Миналия месец платих нейните липси в аптеката. Преди това — телефона ѝ. Достатъчно е.
— Жълти стотинки! — махна с ръка тя. — Сделката е направена. 500 000 аванс.
Едуард пристъпи напред:
— Ето предварителния договор.
Прегледах го.
И тогава разбрах: те не бяха купили правилното помещение.
— Едуард… виждали ли сте обекта отвътре?
— Разбира се. Снимки, WhatsApp.
Усмихнах се леко.
— Тогава сте купили грешния обект.
Тишина. Отворих лаптопа си, влязох в системата и завъртях екрана към тях.
— Това е помещение 4-А. Собственик: Колесникова Олга Игоровна. Регистрирано 2017 г.
Погледнах ги.
— А това е помещение 4.
Техният „обект“ беше влажен, безпрозоречен сутерен. Стара отоплителна камера. Стойност може би 200 000 рубли — ако изобщо.
Едуард пребледня от гняв.
— Какво сте ни продали?!
— Аз нищо не съм продавала — изсъска свекървата.
— Напротив — казах спокойно. — Опитахте се да продадете нещо, което никога не е било ваше. Атмосферата се промени.
— Полиция? Измама? — гласът на Едуард стана ледено студен.
Свекървата внезапно хвана ръкава ми.
— Моля те, Оленка… помогни ни…
Бавно отдръпнах пръстите ѝ.
— Не.
Взех малкия кактус в ръка.
— Този магазин е мой. И сега напускате.
— Ние сме семейство! — изкрещя тя.
Погледнах я спокойно.
— Семейството не идва да краде. Поставих кактуса в чекмеджето. За пръв път пространството стана наистина тихо.
— Виталик — казах тихо. — Ключовете за жилището на плота. И иди при майка си.
Той се поколеба. После ги хвърли.
— Ще съжаляваш, Оля.
Не отговорих.
Мъжете ги изведоха навън.
Вратата се затвори.
Тишина.
Събрах разпилените кремове и ги подредих обратно на рафта.
Всичко беше отново на мястото си.
И за пръв път от години това място наистина беше мое.