Седяхме на 38-ия етаж на небостъргач в Мексико Сити, докато дъждът превръщаше града зад огромните прозорци в сива, размазана картина.
Диего беше избрал това място съвсем умишлено – висок етаж, впечатляваща гледка, идеалният декор, който да направи собственото му значение да изглежда още по-голямо, а моето – още по-незначително.
— Вземи я, Изабела — каза той и се облегна назад в стола си.
— Това ще ти стигне за скромен апартамент за месец-два.
Някъде с добра ключалка. Приеми го като компенсация за две години от живота си.
На перваза до прозореца седеше Камила – неговата любовница и „подобрената версия“, която занапред трябваше да заеме мястото до него. Тя се засмя с лекотата на човек, който приема цялата ситуация за забавление.
— Явно е мислела, че готвенето и тихото плачене са достатъчни — каза тя, без дори да вдигне поглед от телефона си. — Колко сладко.
Погледнах картата. Не я докоснах.
В продължение на две години Диего вярваше, че е открил бедно и скромно момиче, което работи в кафене и живее в малък апартамент.
Бяхме се оженили тайно под фамилията на майка ми. Той обожаваше тази история – успешният основател на NovaLink, който се е оженил за жена без влиятелно семейство, без връзки и без възможности.
Но колкото по-успешна ставаше компанията му, толкова повече изчезваше обичта му. Започна да ме поправя публично, да ме унижава и омаловажава.
Накрая случайно попаднах на плана на неговите съветници:
развод преди излизането на борсата и замяна на съпругата с партньорка, която по-добре подхожда на изискания корпоративен имидж.
Взех химикалката и подписах документите за развод с пълно спокойствие.
Диего се усмихна. За него това беше окончателната ми капитулация.
— Много по-лесно е, когато не ставаш емоционална — каза той, докато прибираше документите.
— Трябва да приемеш това като милост, Изабела. Ти никога не принадлежеше истински към моя свят. Ти си човек за фона. Това не е обида. Това е истината.