Един месец по-късно си върнах моминската фамилия — и станах директорка.
— Ти си безгръбначна, точно това си!
— Парцал, а не истинска жена за сина ми! Свекърва ми стоеше насред кухнята със скръстени ръце и ме гледаше така, сякаш току-що бях счупила любимия ѝ сервиз.
А аз бях само казала, че искам да участвам в курсове за квалификация.
Нищо повече.
— Мамо, стига, — опита се да я успокои Дима, но половинчато, без истинска решителност.
— Ти мълчи! — сряза го тя и се обърна към него толкова рязко, че едва не събори вазата с изкуствени лалета.
— Аз говоря с нея.
Какво си въобразяваш изобщо?
Разни курсове…
Трябва да раждаш деца, а не да тичаш по някакви обучения! Аз седях на масата, държах вилица в ръка и си мислех, че тази жена вече седем години идва при нас всяка събота — и всеки път се повтаря едно и също. Понякога супата е пресолена, понякога кърпите са сгънати „грешно“, понякога съм погледнала сина ѝ „не както трябва“.
— Тамара Витальевна, — казах спокойно, — това са само маркетингови курсове.
Два месеца, вечерно време.
— Именно — вечерно време!
А кой ще приготвя вечерята за Дима?
Дима ядеше мълчаливо, без да вдига поглед от чинията си.
Висок, привлекателен — когато се запознахме преди седем години, ми изглеждаше като най-уверения човек на света.
Но тази увереност очевидно беше вързана за майка му.
— Аз мога и сам да си стопля храната, — промърмори той, без да вдига очи.
— О, сега така говориш! — тя плесна с ръце.
— Тя те е настроила срещу мен!
Преди никога не говореше така! Аз оставих вилицата. Искаше ми се да стана и да изляза — но накъде? Това беше нашият апартамент, купен с общ кредит. Но всяка събота той се превръщаше в нейна територия.
— Знаеш ли какво, — каза свекърва ми и се наведе над масата, погледът ѝ изведнъж стана студен и остър, — ти си никоя.
Запомни това.
Без нашето име ти си нищо.
Коя си ти без Дмитриев? Никой. Абсолютно никой. Почувствах как кръвта ми нахлува в лицето. Не от срам — от гняв. Онзи гняв, който се трупа с години и накрая прелива.
— Мамо, може би не трябва така… — опита се Дима слабо да се намеси.
— И защо да не трябва? Нима не е истина?
Коя беше тя преди теб?
Обикновена счетоводителка в някакъв офис.
А какво е сега?
Жената на моя син, живееща в жилище, което „ние също сме купили“!
Тя подчерта „също сме купили“. В действителност преди седем години това бяха десет хиляди рубли — сума, която тя до днес преувеличаваше драматично.
— Тамара Витальевна, — казах спокойно, макар вътре да кипях, — нека не обсъждаме пари по време на вечеря.
— А за какво да говорим тогава, ако не за благодарност? — тя се облегна назад, триумфираща.
В този момент телефонът ѝ звънна.
Тя стана и излезе в коридора, като продължи да говори високо.
Аз погледнах Дима.
Той избягваше погледа ми.
— Винаги е едно и също, — казах тихо.
— Всяка събота.
— Тя просто се грижи за нас… по свой начин, — промърмори той. И нещо в мен изстина.
— Дима, тя току-що каза, че съм никоя.
А ти мълча.
— Какво да кажа? Това ми е майка…
От коридора се чуваше гласът ѝ — силен и самодоволен.
Аз станах и отидох до прозореца.
Навън животът продължаваше — обикновен, безразличен, свободен.
— Знаеш ли какво, — казах, без да се обръщам, — мисля за онова предложение за работа. От миналата седмица.
— Кое предложение?
— Поканиха ме на интервю. В голяма компания. За длъжността ръководител отдел.
— Не ми каза…
— А ти попита ли?
В коридора настъпи тишина. Тамара Витальевна очевидно слушаше.
— А… — започна Дима.
— Не съм „А…“, — прекъснах го.
Дори да не беше истина — вече нямаше значение.
По-късно тя се върна в кухнята, усмихната, сякаш вече имаше готов съвет за следващия път.
Останалата част от вечерта премина в напрегнато мълчание. Когато най-накрая си тръгна, останах на вратата и поех дълбоко въздух. Дима гледаше телевизия, сякаш нищо не се беше случило.
На следващия ден отворих имейла от рекрутъра:
„Уважаема госпожо Анна, каним Ви на интервю за позицията регионален директор…“
Интервюто продължи почти два часа.
— Имате отлична аналитична подготовка, — каза директорът накрая.
— Водили ли сте вече такива проекти?
— Не официално, — отговорих честно.
— Но през последните три години реално аз държах отдела.
Той кимна.
— Често го чуваме.
Ще се свържем с Вас. Когато излязох от сградата, градът ми се стори различен — по-светъл, по-жив. Имах чувството, че най-накрая отново имам свой път. У дома не казах на Дима нищо.
По-късно той каза:
— Мама иска временно да живее при нас.
Заради теч.
Разбрах веднага какво означава това.
— Дима, това не е просто „временно“, — казах спокойно.
— Ако тя се нанесе тук, аз отивам в хотел.
— Полудя ли? Това ми е майка!
— А ти не виждаш ли какво се случва вече седем години?
Скандалът ескалира. После се позвъни на вратата. Тя беше дошла. И в този момент разбрах, че повече няма да мълча.
— Искам да изясня нещо, — казах ѝ.
— Тя няма да живее при нас. И ще си върна моминската фамилия.
Тишина. Шок.
Невярване.
— Какво?!
— Омръзна ми да съм „никоя“.
И щом тази фамилия Ви е толкова важна — ето, вземете си я обратно.
Аз ще живея под собственото си име.
Дима ме погледна — и тихо каза:
— Мамо, моля те, върви си. По-късно получих работата. Приех. Един месец по-късно официално станах директор на регионален клон. И си върнах моминската фамилия: Соколова.
Три месеца по-късно много неща се промениха.
Дима започна да се променя. Започна да ме пита как е минал денят ми, интересуваше се от работата ми.
Една вечер каза:
— Може би и аз трябва да променя нещо. Да запиша курс. Да опитам нещо ново.
Аз само се усмихнах. Може би и за него започваше нещо свое.
Новото ми име стоеше на вратата на офиса:
„Директор на филиала — А. С. Соколова“.
И аз знаех:
понякога трябва да изгубиш всичко, което никога не е било истински твое, за да намериш себе си.