Младоженецът заплаши да отмени сватбата само час преди тръгването към гражданското, като поиска Яна и майка ѝ незабавно да подпишат документа за прехвърляне на собствеността на апартамента — всичко това от страх от „срама“, както той го нарече.
— Обясни ми този документ, Яна — каза Денис, който стоеше в средата на коридора и държеше между пръстите си удостоверението за платен данък сгради.
Новият швейцарски часовник, подарък за годежа от бъдещата свекърва, блестеше на лявата му китка като ироничен символ на успеха. До тръгването към гражданското оставаха точно осемдесет минути. Яна спокойно оправи ръкава на копринената си блуза. В нея се надигаше гъст, тежък гняв, като въздуха пред буря.
За миг си представи как взима тежката обувалка от нощното шкафче и удря Денис с всички сили по идеално оформената му коса. Образът беше толкова ясен, че почти я уплаши. Но лицето ѝ остана напълно спокойно, почти безизразно.
— Това е удостоверението за платен данък сгради. Прибери го — каза тя с равен тон.
Денис вдигна листа по-високо, сякаш искаше да я принуди да признае нещо.
— Аз мога да чета — каза студено. — В графата „собственик“ пише: Тамара Ивановна. Майка ти. „Майка ти“ звучеше като обвинение, сякаш самото съществуване на Тамара Ивановна беше подозрително.
— Така е — отвърна спокойно Яна.
— Апартаментът е на майка ми.
Денис пристъпи една крачка по-близо. Лицето му се промени рязко — челюстта се стегна, вена изпъкна на врата му. Той размаха листа почти пред лицето ѝ.
— Шегуваш ли се? — изсъска той. — След час е нашата сватба, а ти ми казваш, че ще живеем в апартамент, който не е твой?
Яна го погледна внимателно, сякаш го виждаше за първи път.
Това вече не беше елегантният годеник в перфектен костюм. Това беше мъж, който можеше да превърне един важен ден в разпит само за минути.
— „Ще живеем“? — повтори спокойно тя. — Денис, аз живея там. Ти се местиш при мен.
Думите увиснаха като опъната нишка във въздуха.
За миг настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника в коридора. Денис пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее.
— Мъжът, който се жени, се мести в собствен дом — каза накрая. — Не става наемател в чужда собственост.
Яна усети как нещо в нея се втвърдява. Това вече не беше просто гняв, а студено разочарование.
— „Чужда“? — попита тихо. — Това е апартаментът на майка ми. Тя го е купила, тя го плаща. И никога не е имало условие да бъде прехвърлен на мое име.
Денис присви очи.
— Аз няма да живея в място без ясна правна ситуация — каза твърдо. — Не се женя, за да нямам права.
Яна се засмя кратко, без капка хумор.
— „Без права“? — повтори. — Имаш предвид майка ми?
Денис не отговори веднага. Погледна часовника, сякаш времето беше на негова страна.
— Нещата са прости — каза студено. — Или подписвате прехвърлянето на собствеността, или сватбата се отменя.
Думите паднаха тежко в пространството, но Яна не помръдна. Напротив — изправи се още повече. В погледа ѝ се появи опасна яснота.
— Значи искаш да кажеш — започна бавно тя — че сватбата ни зависи от това дали майка ми ще ти даде апартамента си?
Денис сви рамене.
— Не преувеличавай. Става дума за сигурност.
Яна се усмихна кратко, студено.
— Чия сигурност? Моята, твоята или твоя контрол?
Денис стисна зъби.
— Имаш още осемдесет минути — каза той. — Или тръгваме като семейство към гражданското, или всеки по своя път.
Яна го гледа дълго. В очите ѝ вече нямаше колебание. Само студена, болезнена яснота.
И в този момент тя за пръв път разбра, че тази сватба никога не е имала нищо общо с любовта.
Живееха там едва от девет месеца, но Денис говореше така, сякаш стените пазеха дълга история, която той сам е пренаписал. Стоеше в средата на хола, в стая, която още ухаеше на ново, където всичко блестеше — от перфектно подравнените первази до модерните контакти без петна. Гласът му отекваше, ставаше все по-рязък, все по-напрегнат.
„Живеем тук от девет месеца!“ повтаряше той, сякаш числото само по себе си беше аргумент. „Вложихме триста хиляди в новата електрическа инсталация! Знаеш ли какво означава това? Триста хиляди! Купихме италиански смесители! Поръчахме онзи кухненски комплект с каменен плот!“
Всяка дума сякаш излизаше от все по-дълбок слой на неговото напрежение. Говореше бързо, рязко, с гняв, който се беше натрупвал дълго и сега избухваше неконтролируемо.
Очите му бяха впити в Яна, сякаш очакваше реакция — благодарност, вина или поне съпротива.
Яна обаче не повиши глас. Стоеше до прозореца, спокойна по начин, който още повече го дразнеше. Бавно намести яката си, сякаш цялата сцена беше просто неприятен, но без значение момент. Спокойствието ѝ беше режещо.
— Ти предложи ремонта — каза тя тихо, без емоция. — Аз не съм искала каменен плот. Бях доволна от старата кухня.
Думите паднаха като студен въздух в стаята. Денис стисна челюстта си.
— Не беше доволна! — избухна той и пристъпи към нея. — Не се лъжи! Когато се нанесох, аз бях твоят бъдещ съпруг. Аз създадох дом! Всичко от нулата: електричество, мебели — всичко!
Посочи ядосано към кухнята, сякаш там беше доказателството за неговата жертва. Дишането му беше тежко.
— И сега какво? — продължи той. — Излиза, че съм ремонтирал за някой чужд човек? За пенсионер, който няма нищо общо с това място?
Яна се обърна от прозореца и го погледна право в очите. В погледа ѝ нямаше паника, нито вина, нито изненада — само студено спокойствие.
— Това беше твое решение, Денис — каза тя тихо. — Не мое.
Тези думи го удариха по-силно от всичко преди това. За миг той изгуби ориентация.
— Мое решение? — повтори бавно. — Аз мислех, че правим всичко заедно. Че това е нашият общ живот. Че това е нашият дом.
Яна въздъхна леко.
— Дом не се създава с платени фактури — каза тя. — А гнездо не се строи с касови бележки.
Настъпи тишина. Денис я гледаше вече по различен начин — сякаш я виждаше за първи път.
Яна остана до прозореца, неподвижна. Всичко наоколо изглеждаше тихо, сякаш прясно ремонтираните стени вече бяха разбрали, че тук се разпада нещо, което нито един каменен плот не можеше да задържи.