Два дни след като платих сватбата на сина си, получих обаждане от управителя на ресторанта. Първите му думи буквално смразиха кръвта ми.
– Господин Барнс – каза той с необичайно сериозен глас, – моля ви, не ме пускайте на високоговорител. Още в този момент разбрах, че нещо не е наред. Тони Русо управляваше ресторант „Позлатеният дъб“ от години. Беше се справял с арогантни бизнесмени, разглезени булки, разгневени политици и богати хора, убедени, че парите ги правят недосегаеми.
Тони не беше човек, който лесно се плаши. Но този ден гласът му трепереше.
– Елате тук сам – продължи той. – И каквото и да правите, не казвайте нищо на съпругата си.
Седях на кухненската маса пред чаша кафе, която отдавна беше изстинала. Съпругата ми Беатрис стоеше до мивката и подреждаше бели лилии във ваза.
Изглеждаше спокойна, любяща и всеотдайна – точно такава, каквато всички я познаваха.
– Ще бъда там след двадесет минути – отвърнах.
Беатрис се обърна към мен.
– Кой беше?
– От аптеката – излъгах аз. – За лекарството ми за кръвно налягане. За миг очите ѝ се присвиха. Преди не бих обърнал внимание на този поглед. Но тази сутрин в него имаше нещо пресметливо.
В ресторанта Тони ме отведе без дума в помещението за видеонаблюдение в мазето. Там пусна запис от охранителната камера във VIP салона след сватбеното тържество.
На екрана се появи Беатрис. Тя вървеше уверено през стаята – без следа от крехката походка, която понякога показваше в църквата в неделя. Малко по-късно влезе Меган, новата ми снаха, все още облечена в сватбената си рокля.
Беатрис наля шампанско.
– За най-големия глупак в цяла Атланта – каза Меган с усмивка.
Беатрис се разсмя.
– За Илайджа – отвърна тя. – Нашата гъска, която снася златни яйца.
Пръстите ми се впиха в подлакътниците на стола. После започнаха да говорят за къщата край езерото, която бях подарил на сина си. Планираха да я продадат, за да покрият дълговете на Меган и да си купят апартамент в Маями.
След това разговорът премина към семейния ми тръст, който щеше да освободи милиони долари веднага щом се роди биологичен внук.
Меган сложи ръка върху корема си и се засмя.
– Терънс наистина вярва, че бебето е негово – каза тя. – Той дори не може да смята както трябва. Беатрис я предупреди да не ми дава причина да поискам ДНК тест.
Сърцето ми започна да бие по-бързо.
После Меган небрежно попита кога според нея аз най-накрая ще се „пенсионирам завинаги“. Беатрис отпи от шампанското.
– Скоро – отвърна тя. – Преди три седмици смених лекарствата му за сърце. Всяка сутрин слагам дигоксин в смутито му. Рано или късно просто ще заспи и няма да се събуди. Тогава всичко ще бъде наше.
За миг ми се стори, че въздухът изчезна от стаята.
Четиридесет години тази жена се беше молила до мен, държала беше ръката ми в болници и ми се усмихваше всяка сутрин на масата за закуска.
А през цялото това време беше започнала да планира смъртта ми.