Тежкият чугунен тиган падна с трясък в мивката.
Естер пусна студената вода и започна яростно да търка загорялата кора, когато от входа се чу рязко щракване: Гáбор завъртя ключа с такава бързина, сякаш се надбягваше с времето.
Вратата се отвори с трясък, закачалката се залюля, а палтото, пропуснало целта си, падна върху шкафа за обувки. Мъжът дори не го забеляза.
— Естер, няма да познаеш, имам фантастична новина! — извика той от прага, насочвайки се право към кухнята.
— Какво става? — попита жената, избърсвайки ръцете си с кърпа.
Гáбор се отпусна на малкото нестабилно столче, което изскърца под тежестта му. Лицето му сияеше от вълнение.
— Майка намери решение за ипотечния ни кредит! — изстреля той. — Толкова се тревожехме дали ще можем да го изплащаме.
Ами ако съкратят хората в склада? Ами ако ти изгубиш работата си?
Банките нямаше да се поколебаят да ни вземат апартамента. Но сега всичко ще се оправи! Представи си — тя се съгласи новият апартамент да бъде на нейно име!
В стаята настъпи внезапна тишина, нарушавана само от равномерното бръмчене на стария хладилник. Естер остана неподвижна, втренчена в съпруга си, опитвайки се да осмисли чутото.
Осем години брак. Осем дълги години в този малък апартамент, наследен от баба ѝ.
Стени тънки като хартия, под, който скърца при всяка стъпка, кран, който упорито капе.
Бяха пожертвали всичко, за да спестяват: промоциите в супермаркета, ваканциите бяха изчезнали от живота им, а Гáбор дори прекарваше уикендите си в извънредна работа.
След всички тези години най-накрая бяха събрали първоначалната вноска. Преди седмица банката беше одобрила големия кредит. Това беше шансът им да излязат от този живот.
А сега съпругът ѝ предлагаше всичко да бъде прехвърлено на Моника.
— На нейно име? — повтори Естер, опирайки се в плота.
— Точно така! — кимна Гáбор ентусиазирано, без да забележи напрежението в гласа ѝ. — Юридически тя ще е собственикът. Тя е пенсионерка, има предимства и така ние нямаме никакъв риск.
Плащаме си спокойно вноските, ремонтираме апартамента както искаме. А ако стане финансов проблем, съдия-изпълнителите няма да могат да пипнат нищо, защото по документи не е наше. Майка просто ни пази. Като изплатим кредита, ще ни го прехвърли обратно. Не е ли гениално?
Естер го погледна право в очите. Гáбор не се шегуваше. Той наистина вярваше, че това е блестяща идея.
Преди шест месеца, докато мъжът се къпеше, телефонът му бил оставен отключен на масата. Била отворена разговор.
Естер никога не беше ровила в чужд живот, но съобщенията на екрана неволно бяха привлекли вниманието ѝ. Моника пишеше на сестра си Юлия: „Нека вземат кредита, после ще прехвърлим апартамента на мое име. Тази жена ще вложи всичко в ремонти, а после ще я изхвърля. Апартаментът ще остане за Гáбор. Време е да се отърве от нея.“
Кръвта се беше отдръпнала от лицето на Естер. С треперещи ръце тя беше направила снимки на екрана, изпратила си ги по имейл и внимателно изтрила следите от телефона. Дори беше заверила доказателствата при нотариус — просто за всеки случай. Тогава искаше да вярва, че Моника говори от гняв. Но сега всичко започваше да придобива смисъл.
— Гáбор — каза най-накрая Естер бавно, опитвайки се да запази спокойствие, съзнавайки, че следващото изречение може да промени всичко между тях.