Разбрах, че бракът ни е окончателно разбит в деня, в който не намерих новата си парна ютия върху дъската за гладене. Онази за двадесет хиляди, купена с тримесечния ми бонус. Още преди това италианската капсулна кафемашина, скъпият тостер и любимият ми кухненски робот бяха изчезнали без следа.
— Гена, къде е ютията? — попитах съпруга си, докато ровех из празните закачалки в гардероба.
— Коя ютия? — Гена дори не вдигна поглед от телефона си, демонстрирайки пълно безразличие към „моите домашни проблеми“.
— Нищо не съм взел, шефе! Да не видя свобода! — извика весело с дрезгав глас Яша от своята кацалка. Моят папагал, сив жако, беше подарък от колегите ми за рождения ми ден. Обичах го заради способността му да ми повдига настроението в най-тежките дни. Гена обаче го ненавиждаше, защото Яша имаше феноменална памет за интонации и ужасно подигравателен характер.
— Тази птица някой ден ще изхвърчи през прозореца — изсъска съпругът ми.
— Сигурно си изгубила ютията. Или си я счупила и си забравила. При теб всичко се чупи и гори.
— Клиника, помощ! Санитари! — намеси се веднага Яша, имитирайки перфектно сирена на линейка. Мълчаливо отворих долното чекмедже на гардероба, където Гена държеше инструментите си. Вътре беше празната кутия от кафемашината ми, изчезнала преди месец. Тогава той ме беше убедил, че съм я изгорила, че съм забравила вода в нея и че я е изхвърлил.
— Знаеш ли, приех много неща, когато уредите „изчезваха“. Но ютията я купих преди три дни. Тя дори не беше изстинала.
— Ира, спри с истериите за едно парче пластмаса. Параноична си.
В този момент се чу ключ в ключалката. Гена имаше навика да дава ключове на майка си. Мария Павловна влезе в апартамента, сякаш притежаваше по-голямата част от него.
— Ирина, донесох ти кърпи — каза тя, хвърляйки върху табуретката два груби, крещящо оцветени парцала.
— При теб никога няма с какво да се избършеш. Гена, скъпи, направи ми кафе!
— „Безплатното“ пристигна! Отваряйте портите! — коментира Яша със скърцащ глас.
— Нямаме кафемашина, Мария Павловна. Тя мистериозно изчезна — казах, облегната на рамката на вратата.
— Ах, горките вие! Всичко са ви взели! — повтори папагалът с перфектна жална интонация.
Гена направи крачка към клетката, но аз му препречих пътя.
— Купих си нова машина — каза спокойно свекърва ми, игнорирайки всичко. — Прави капучино като в кафене. И си купих и мощна парна ютия. Трябва човек да се поглези на пенсия, ако снаха му не го прави.
Извадих телефона си и отворих банковото приложение.
— Какво интересно съвпадение. Моята ютия изчезва, вашата се появява. Роботът изчезна точно преди Великден. Колко струваше ютията, Мария Павловна?
— С мои пари! — вдигна брадичка тя. — Купих я с пенсията си!
— Имате ли касова бележка? Аз имам доказателство за плащане и сериен номер в приложението си.
Гена направи заплашителна крачка към мен.
— Как смееш да говориш така на майка ми?!
— Тя краде от дома ми — казах студено.
— Не е крала, ползвала е! — изкрещя той.
— Ползвала без да пита?
— Ние сме семейство! Всичко е общо! Ти си стисната!
Яша веднага се намеси:
— Лошо е, лошо… да викнем бърза помощ!
Мария Павловна веднага се почувства уверена.
— Точно така! Ти, Ирина, винаги си била прекалено материалистична. Ние инвестираме в дома, а ти броиш парите.
В този момент нещо в мен се счупи.
Отидох до гардероба и извадих нейната норкова шуба. Онази, която Гена беше купил миналата година с общите ни пари, тайно.
Сгънах я и я пъхнах в голям сак.
— Щом всичко е „общо“, тогава и аз взимам нещо. Компенсация за това, което ми беше взето.
— Полудя ли?! — извика съпругът ми, опитвайки се да издърпа сака.
Извадих лютив спрей.
— Не се приближавай.
Той замръзна.
— Обаждам се в полицията! — каза Мария Павловна.
— Чудесно. Имам касови бележки, доказателства и камери на входа.
Тишина.
— Утре подавам молба за развод — казах.
Те си тръгнаха.
Останах сама.
За час и половина събрах всички вещи на Гена в черни чували: дрехи, обувки, техника — всичко.
Когато се върнаха с моите неща, чувалите ги чакаха на стълбището.
— Излез от дома ми — казах спокойно.
— Нямаш право!
— Имам.
Вратата се затвори.
И за първи път от дълго време почувствах, че отново мога да дишам.