В антрето се носеше гъст аромат на сушена риба, задушени дрехи и бира. Юлия внимателно затвори входната врата след себе си, стараейки се ключовете да не издадат звук. Дъждът, под който беше стояла около четиридесет минути на спирката, беше намокрил лекото ѝ палто, а студените капки се стичаха по краката ѝ. От хола се чуваше силен мъжки смях.
—…и му казах ясно: ако не ти харесва, събирай си багажа! —каза Костя с леко груб баритон, добре познат на Юлия—. И накъде ще отиде? Апартаментът е мой, колата моя.
Може да плаче в банята и после да се доближи до печката. Някой от групата се засмя сдържано. Стъклото затрепери от удар. Юлия събу мокрите си обувки. Тканта на палтото лепнеше неприятно по раменете ѝ.
Тя се движеше внимателно по коридора, избягвайки лепкавите петна на ламинирания под, и спря в рамката на вратата.
На новата си маса от светло дърво, която Юлия лично бе поръчала по каталог, седяха трима мъже. Костя се настани на края на масата, кръстосвайки единия крак върху другия. От другата страна, свит, беше Паша, колега от работилницата, а до него непознат мъж с удължен сив пуловер. На масата имаше празни опаковки, смачкани салфетки и рибени люспи.
—А, имаме компания —коментира Костя, бавно обръщайки глава и поглеждайки с периферно зрение. Дори не се опита да стане. Лицето му беше червено, а косата блестеше—. Какво чакаш? Иди в кухнята и приготви нещо за другите. Сиренето свърши.
Паша кихна неловко и погледна празна купа, правейки сякаш разглежда шарката. Юлия погледна съпруга си. Коленете ѝ не трепереха, не плачеше. Просто усещаше непоносима тежест.
Последните осем месеца бяха преминали в някаква дупка. Костя бе загубил работата си в центъра, печелеше случайно, и с всеки ден ставаше все по-нагъл. Той игнорираше работното ѝ време и умората след смяната ѝ като административен служител в клиниката. Често пиеше силен алкохол: първо през уикендите, после според настроението си. А характерът му постоянно се влошаваше.
—Няма да готвя нищо —каза Юлия спокойно.
—Какво? —нахлупи Костя вежди, сякаш не я беше чул.
—Отивам си. Ще остана при Рита. А в понеделник ще подам документите за разтрогване на нашата връзка —обърна се и се насочи към спалнята. Старите катинари на куфара скърцаха. Юлия отвори гардероба и извади няколко блузи от закачалката. В коридора се чуваха тежки стъпки. Костя влезе в спалнята, почти блъскайки куфара с рамото си.
—Какво ще кажеш за развода? Утре е рожденият ден на майка ми! —изкрещя той, блокирайки изхода—. Луда ли си?! Цялото семейство ще се събере утре в ресторанта.
Тя дишаше трудно; от него се носеше силна миризма на нощни пиянства, и Юлия трябваше да се отдръпне към прозореца.
—Надежда Илинична е чудесна жена. Предай ѝ извиненията ми —каза Юлия, хвърляйки несесера в куфара—. Кажи на гостите, че се появи непредвидена ситуация. Или че съм излязла. Няма значение. Костя направи крачка напред и тежката му обувка стъпи на ръба на отворения куфар.
—Никой няма да отиде никъде —каза тихо и заплашително—. Сега ще излезеш, ще готвиш и ще се усмихваш. Няма да се засрамя пред приятелите си. Разбра ли?
Юлия наблюдаваше напрегнатата му шия и тежките му ръце. Спор с пиян мъж на затворено място не беше добра идея. В ума ѝ изплува сутрешният разговор с приятелката ѝ Рита: “Юлице, ще се забъркаш в проблеми с него. Загубил е разсъдъка си. Бъди умна, не се хвърляй напразно”.
—Добре —каза Юлия бавно, отпускйки пръстите си и оставяйки пуловера да падне—. Махни крака си. Ще направя салатата. Но утре ти отиваш сам в ресторанта. Това е моето условие.
Костя се усмихна доволно. В съзнанието му “бунтовната съпруга” вече бе “вкарана на място”.
—Нека бъде така —каза той, пляскайки по куфара до вратата—. Чакаме десет минути. И не пести сос.
Той се върна в хола. Юлия затвори вратата на спалнята, послушно слушайки за момент как приборите отново бият, след което се насочи към кухнята.
Хладилникът беше почти празен. На долния рафт имаше три големи домата, краставица и пластмасов контейнер със заквасена сметана —подарък от свекървата. Юлия изплакна зеленчуците под чешмата. Ритъмът на рязане по дъската я успокояваше. Постави нарязаните домати в дълбока стъклена купа. Погледът ѝ спря на горния рафт на шкафа, където бяха лекарствата.
Преди месец на Костя беше предписан медицински препарат —оплакваше се от тежест в стомаха. Лекарят му посочи специално решение за дълбоко прочистване. Костя изпил малко, прекарал половин ден сам и после решил да не продължава процедурата. Флаконът остана в ъгъла.
Юлия взе тежката туба, прочете инструкциите: “Ефектът настъпва след 15–20 минути”. Вкусът беше леко солен, почти незабележим в гъстата сметана.
Отвори капака и изсипа щедра доза в сметаната. Разбърка внимателно с лъжица, за да не се промени нито цветът, нито миризмата. После изсипа сместа върху зеленчуците, добавяйки сол и черен пипер.
Салатата изглеждаше перфектна. Свежа и апетитна.
Хващайки купата, Юлия се насочи към хола.
—Добър апетит —каза, поставяйки купата пред Костя.
Паша се развесели и взе вилицата:
—О, салата. Благодаря.
—Не, Паша —каза Юлия тихо, но решително, местейки купата към Костя—. Само за съпруга ми. Специална рецепта, за да се почувства по-добре. Днес е изморен.
Мъжът с пуловера се засмя. Костя се усмихна доволно. Взе голямо парче домат, щедро покрито със сметана, и го занесе до устата си.
—Добре —каза, като взе и краставицата—. Липсва му само малко сол.
Юлия се облегна на стената и наблюдаваше спокойно. Не бързаше.
Костя изяде половината купа и изпие останалото с напитката. Оригна се.
—Добре, можеш да опаковаш вещите си —каза, отпускайки се на стола—. Остави ключовете на нощното шкафче.
—Ще ги оставя —съгласи се Юлия спокойно—. И ще оставя инструкции за сместа, която току-що изяде със сметаната.
Костя намръщи вежди.
—Какво имаш предвид?
—Спомняш ли си капките, които ти предписа лекарят? —каза Юлия, леко накланяйки глава—. Добавих ги в салатата. Добра доза. Като се има предвид, че ги смеси с алкохол и гъста сметана… мисля, че след около десет минути ще имаш незабравимо преживяване.
В стаята настъпи тишина. Чуваше се само шепотът на колите отвън.
Паша бавно остави вилицата на масата.
Лицето на Костя започна да побелява от червеното. Спомняше си добре как действаше решението предишния път. Стомахът вече изпращаше първите сигнали. В тихия хол се чуваше характерният звук от корема му.
—Ти… сериозно ли? —шепнеше Костя, хващайки ръба на масата. Потта му течеше по челото.
—Аз съм добре. И искам да остана така —отдръпна се Юлия от стената—. Утре, на годишнината, кажи на майка си да внимава с храната в ресторанта. За всеки случай.
Костя се опита да стане рязко, но се сви, удряйки с лакът празна купа, която се търкулна по пода.
—Паша… —въздъхна Костя, неспособен да се изправи—. Викай кола… Ще отида в стаята си да мисля. Бързо!
Изтича по коридора по чорапи, вратата се затвори с трясък. Юлия спокойно отиде в спалнята, затвори куфара, събу сухите палта и изнесе багажа в антрето. Приятелите на съпруга ѝ бързо обуха обувките си, явно не желаейки да наблюдават края на историята.
Навън дъждът беше спрял. Въздухът ухаеше на свежест и мокър асфалт. Юлия най-накрая усети, че може да диша свободно.
Хвана дръжката на куфара и се насочи към булеварда. Телефонът ѝ иззвъня с съобщение от свекървата за утрешното тържество, но Юлия го изтри. Очакваше я следобед с приятелката ѝ, чаша горещ чай и напълно нормален и различен живот.