Моята сестра Брук се засмя по познатия начин всеки път, когато смяташе, че е спечелила. Бяхме на терасата на майка ми, слънцето на лятото огряваше белия чакъл, куфарът ми беше до мен, а колата все още беше в сервиза.
Приложението за транспорт се зареди за момент и след това показа цена, която накара Брук да вдигне вежди, сякаш някой току-що й е разказал шега.
– Не можеш ли дори да платиш такси? – извика тя, така че майка ни да я чуе отвъд портата. Запазих спокойното си изражение. Ако реагирах, Брук щеше да го интерпретира като знак, че е права.
– Цените са най-високи за момента, – казах спокойно. – Ще се оправя с това.
Очите ѝ обиколиха тъмносиньото ми сако и простите обувки от разпродажба.
В нейното виждане аз все още бях момичето, което беше тръгнало с едни стипендии и се върнало с „голяма идея“ и „малко пари“. Тя всъщност не знаеше какво правя извън „правния отдел на фирмата“. Тя държеше на тази представа.
Майка ни излезе на терасата, избърса ръцете си с кухненска кърпа.
– Ава, скъпа, можеш ли да останеш още една нощ?
– Не мога, – отвърнах. – Имам среща.
Брук изсумтя леко.
– Разбира се. Друга важна среща.
Телефонът ми иззвъня. На екрана пишеше: ЕЛИС, АСИСТЕНТ НА ДИРЕКТОРА. Завъртях леко глава, но Брук се доближи.
– Госпожо Картър? – гласът на Елис беше кратък. – Госпожо, спешно заседание на борда изисква незабавното Ви присъствие.
Сърцето ми се сви.
– Какво се е случило?
– Известителят изпрати документите през нощта. Комисията за проверка се събира, а председателят иска Вашето присъствие.
Погледнах куфара си, после спокоен квартален път.
– На тридесет минути съм от летището. Колата ми—
– Транспортът е уреден, – прекъсна ме Елис. – Хеликоптерът ще кацне на вашето място след дванадесет минути. Моля, останете навън.
Усмивката на Брук изчезна.
– Хеликоптер?
Свалих внимателно телефона.
– Да.
Майка ми остави кърпата.
– Ава, какво за срещата всъщност?
– Такова, което може да накара хората да загубят работата си, ако се колебаем, – казах и вече стъпих на тревата, умът ми вече се насочи към работата. Брук ме следваше, с неверие на лицето.
– Измамваш ни.
После чух – ритмично, далечно бръмчене, приближаващо се. Вятърът разрошваше косите ми и развяваше флага на терасата. Очите на Брук се разшириха, когато хеликоптерът се появи над дърветата, плавен и тъмен на фона на ясното небе, насочвайки се към двора ни, сякаш малкото ни квартално пространство е отбелязано на лична карта. Съседите излязоха навън, предпазвайки очите си. Прах се извисява над мушкатата на майка ми.
Брук хвана ръката ми.
– Ава, какво се случва? Дърпах я нежно, но здраво, когато въздушният поток удари нас. Хеликоптерът кацна на тревата, роторите раздираха земята и въздуха гневно. Мъжът с каска скочи навън и ми сигнализира да се побързам. Брук извика над шума, паниката измести шегата.
– Казах ти, че не можеш да платиш такси!
Подминах я, за да ме чуе.
– Казах, че ще намеря решение.
Когато влязох през вратата на хеликоптера, телефонът ми отново звънна – съобщение от непознат номер като PDF с една единствена фраза: ТИ СИ СЪЩО В СПИСЪКА. Вратата на хеликоптера се отвори, а светът ми се завъртя около оста си