Елиза обичаше разходките край реката след работа — шумоленето на тръстиките, лекия бриз и сухото хрущене на клони под краката ѝ.
Това беше нейното убежище от сивото ежедневие. Но в този ден тя искаше само едно: да се прибере възможно най-бързо, без да спира.
И все пак крачките ѝ се забавиха. Малко встрани от пътеката, в мократа трева, лежеше куфар — мръсен, наполовина заровен. Черен, разкъсан, с ръждясал цип, изглеждаше така, сякаш е бил забравен там от години, дори от десетилетия.
Елиза замръзна. Следите около него бяха прекалено дълбоки, сякаш някой умишлено го беше завлякъл дотам. Тишината натежа — дори птиците сякаш бяха онемели. Тя направи крачка назад. После още една напред. Любопитството надделя над страха.
Наведе се и внимателно хвана мръсната дръжка. Куфарът се оказа изненадващо тежък, студеният влажен метал предизвика тръпки по кожата ѝ.
Тогава го видя: ципът не беше напълно затворен. Между зъбците му стърчеше парче сив плат — странно познато. Елиза застина. Зад гърба ѝ нещо изскърца. Клон? Стъпка? Тя се обърна рязко, със сърце, биещо като лудо… но нямаше никого. Пръстите ѝ трепереха. Не искаше да знае какво ще открие, но не можеше и да си тръгне.
Поемайки дълбоко въздух, тя дръпна ципа докрай и отвори капака.
Дъхът ѝ секна: вътре имаше грижливо сгънати детски дрехи, старо плюшено мече и писмо, пожълтяло от времето.
Но истинският студ премина по вените ѝ миг по-късно. Най-отгоре лежеше малък медальон с гравирани инициали — същите като на медальона, който беше изгубила преди много години.
Медальонът на сестра ѝ Марсела, изчезнала безследно при загадъчни обстоятелства.
Сърцето на Елиза се сви. Куфарът не беше изоставен. Той беше оставен там нарочно — от някого, който отлично знаеше кой ще го намери.